Рея срещу Вихрен

"Утре, 13:00 часа, пред залата за дуелиране.
Рея."

Бележка, изписана с разкривен почерк, бе намерил Вихрен в джоба си, един спокоен петък.

Рея опитваше няколко месеца да разкара мисълта за дуелирането от главата си. Бяха си го обещали още предната година, но така и не се бе случило това събитие. Мина още време и тази натрапчива идея се върна с ударна сила, след първата им тренировка по куидич. Момичето бе обърнало специално внимание на всеки един от отбора и бе локализирала над какво трябваше да се работи. В случая с Вихрен, това сякаш бе магията му. Гъркинята не бе напълно убедена, но подозираше, че метлата не искаше да се подчинява на собственика си, защото не влагаше достатъчно от себе си. Все едно не знаеше как да си контролира собствената енергия, което бе налудничаво, защото се намираха именно в най-подходящото училище. Училището за Магия.
Странна концепция си бе изградила в главата, но колкото повече го мислеше, толкова по-логично звучеше. Разбира се, нямаше доказателства, за това един тест на способностите, по време на дуел, който така или иначе си бяха обещали, щеше да е от полза на Вихрен - ако наистина не можеше да използва магия, да се стимулира и също от полза на Рея. Да и за нея имаше полза. Щеше да излее част от гнева си, който неспирно носеше със себе си.

- Дори не знам какво правя тук. - промълви Вихрен объркан, оглеждащ огромната врата, която водеше към клуба.
- Знаеш и още как. Да не говорим, че и беше обещал, а ти не се отмяташ от думата си.
- Това е така, да. Ще бъде скучно обаче, обещавам. 
Рея смръщи вежди при това изказване и махна рязко с пръчката си, принуждавайки вратата да се отвори. Двамата пристъпиха напред и бързо се озоваха в една изцяло празна стая. Загледаха любопитно. Бяло. Чисто бяло. Дори не можеше да се разбере къде бяха ъглите на стените и къде се намираше точно тавана. Все едно не бяха в стая, а в цвят.
- Оставям честта на теб да преобразиш арената ни. - гъркинята недодялано изимитира реверанс и докато приклякаше залитна и направи няколко подскока на един крак, за да си върне баланса.
- Така да бъде. - въздъхна отегчено Вокил и притвори очи, рисувайки в съзнанието си бавно и внимателно, докато противникът му наблюдаваше. 
Рисуваше стените, тавана, пода и картините. 

- А, Мона-Лиза. Супер. Вади пръчката!
Вихрен бе игнорирал шума и още щом отвори очи, се спусна да гледа отблизо великото творение на Леонардо да Винчи.
- Вихрен! Пръчката!
- Не съм я взел. 
- Моля?! КАК ИДВАШ НА ДУЕЛ БЕЗ ПРЪЧКА, БЕ БАСТУН?!
- В бележката не пишеше за какво искаш да се видим. Ето. - Вихрен внимателно бръкна в джоба на мантията си, изкара парчето хартия, а след това бавно и отчетливо зачете, все едно Рея бе полу - ако не и цял идиот. - Утре, 13:00 часа, пред залата за дуелиране. Рея. Никъде не пише, вземи си пръчката, искам да се дуелираме. - прилежно започна да сгъва хартията, когато видя как гъркинята се надува като фугу.
- ИЗЧЕЗВАЙ ДА СИ ВЗИМАШ ПРЪЧКАТА ВЕДНАГА! ВЕДНАГА! Не стига, че те викнах тук, за да ти помогна, ами и ще ми се правиш на отвеян! - почервеня цялата.
- За човек, който изчака да махнат Филип* от Мунгав, доста бързаш да се дуелираме.
- Из-чез-ни.


*Вихрен и Рея миналата година се бяха хванали на бас. Ако Рея победи в дуела, Вихрен ще трябва да открадне бельото на директорката, ако Вихрен победи, Рея трябваше да покани Филип Болярски на вечеря.

Рея стисна зъби и още по-силно обви пръсти около магическата си пръчка. Изскърца и си пое бавно въздух. Някой ѝ беше казал, че като диша бавно и дълбоко, това щеше да даде мир и спокойствие на тялото ѝ. Уж. Ни мир, ни спокойствие, ни дуел, ни потенциал за куидича. Едно огромно нищо и половина с Вихрен отгоре червенеещ се вместо черешка, върху торта от оакани възможности. 
Да.
Торта от нюанси на кафявото.
Рея виждаше целят куидичен мач през този филтър и въобще не ѝ бе приятно. Беше хвърлила усилия в тренировки. Стараеше се да помага, да вика, да амбицира, да изисква, да разучава. 

- Вихрене. - изскърца отново и приятно отвеяният ѝ съдомник вяло обърна лицето си, все едно гъркинята бе от стостепенно значение. Преди нея имаше много па-важни творби на изкуството, които заслужаваха действителното му внимание. - Вихрене!
- Чувам те.
- Макар и да не ти се иска, нали?
- Не бих бил толкова груб, но щом.... - клепачите му се разтвориха. Запази самообладание, но наклони главата си на една страна, изучавайки с любопитство. - Пушиш.
- Обирай си крушите, ябълките и самочувствието и отиди да си вземеш проклетата пръчка, защото се заклевам, че няма да те пратя в болничното отделение, а ще те върна на майка ти с бръсната глава и сритан задник. Ясно ли е?!
Вихрен отвори уста, за да каже нещо и тъкмо да освободи едната си ръка, за да повдигне пръст във въздуха, когато тъмнокосата пушеща фурия продължи.
- Омръзна ми да се правиш на идиот. Толкова ли си плиткоумен или тъпоглави червеи си правят хоротека в противната ти кратуна?! Не ми пука, че си незаинтересован и се правиш на интересен и умен. Хич не ми е до теб и глупостите ти! ОТИВАЙ ДА СИ ВЗИМАШ ПРЪЧКАТА, ЗАЩОТО ОТБОРЪТ НА ЮЖЕН ВЯТЪР ИМА НУЖДА ОТ БЕЗДАРНИЯТ ТИ ЗАДНИК!

Тактично Вокил изчака цялата словесна гняс да се излее по негов адрес. Също толкова тактично след това направи и дълга пауза, за да е сигурен, че Рея нямаше да продължи, макар че ѝ се искаше. Съзнанието ѝ обаче започваше да става все по-замъглено от яростта, която я разтрисаше, превръщайки я повече в животно, отдалечавайки я от това да бъде мислещ и говорещ човек, а визуален знак за това бе димящата купчина коса, която имаше на главата си.
Макар че мислеща, едва ли някога е била. Действаща - да.

Момчето прочисти гърлото си и погледна няколко сантиметра над главата на тъмнокосата и остави очите си полюбопитстват. 
- Димиш. Струва ми се, че трябва да ... направиш нещо?
- Притеснява ли те?! - тонът на гласът ѝ бе предизвикващ. Ръката ѝ се стегна още по-силно около пръчката, главата на момичето се наведе напред и започна да гледа рижавелът остреща изпод вежди, наподобявайки овен, готов да си блъсне главата. 
- Стига да не ме обвинят, че съм те подпалил - не.
- Превръщам се в дракон. - наклони главата си Папандреус на една страна и беззъбо се усмихна. Очите ѝ бяха станали стъклени от това, че не мигаше.
- Това е технически невъзможно. 
- Искаш ли да поемеш този риск? - веждите ѝ се повдигнаха едва ли не налудничаво.

Никой нямаше да стои на пътя ѝ между нея и куидичната ѝ победа, а още по-малко Вихрен и безхаберното му отношение към собствената му магия.

__________________________
Когато РЕя много се ядосва, косата ѝ започва да дими, за това, че магията ѝ става нестабилна. Няма нищо общо с елементариска огън.