Неочаквана среща

Алина се чудеше от къде да започне. Не искаше да почне от тъжната част, затова реши да започне с малкото зло.
– Тук съм всъщност от няколко дена. Всъщност те търсех из замъка, но все някоя вийла ми вършеше след гъза, но твоята приятелка Ина ми каза, че си в Северен Вятър. 
– Положението тук не е много ягодово – засмя се Ари. 
– Така е и моето не е много розово, въпреки че съм в розовия дом – каза тъжно американката. 
– Какво се е случило? – попита притеснено Орлова, като видя как лицето на приятелката й посърна. 


Алина не беше разкавала на никой досега за родителите си, но това си беше нейната история и не беше готова да я разкаже на всеки срещнат. Но това беше Ари и с нея се познаваха от толкова много години. Дори си пишеха писма от време на време, но основно не си писаха за някакви сериозни неща. Българката разказваше за преживявания си по куидич и последното писмо, което американката беше прочела от нея беше за някакъв куидичен лагер през лятото. И след това се беше случила катастрофата и тя така и не й отговори.
– Стана инцидент и родителите ми починаха. Сега съм тук при леля и чичо. 
– Нееее! Много съжалявам. Как се чувстваш?
– Ако беше някой друг щях кажа добре, но истина е, че още не мога да го повярвам, че това се случи и сега съм тук. 


Ал се опита да прикрие една сълза, която се бореше да се търкулне от окото й, но не искаше да показва слабост пред никой. Тя беше силно момиче. След две секунди се стегна и сложи усмивката на лицето си, макар и малко фалшива в момента и погледна Арина в очите:
– И защо не ми написа и ред за това място и колко е ужасно? – Орлова завъртя очи. 

Усмивката на лицето й замръзна. Сърцето й се сви, докато гледаше как Алина се опитва да прикрие болката си и да си лепне фалшива маска. Опитваше се да бъде силна, но Ари я познаваше прекалено добре. Още от едно време, двете бяха споделели не една или две пакости и червенокосата можеше смело да я нарече своя приятелка.

Едно странно чувство на тъга се загнези в гърдите на Арина. Опита се да си спомни последните писма, които си бяха разменили. Преди да й сподели за куидичния лагер, русокосата й бе обяснявала за лятото в Америка и плановете си за новата учебна година. За приятелите си и съвместните им планове. Значи това бе причината да не й отговори...

- Ох, Ал... – Орлова се пресегна и хвана ръцете й в своите, а след това я придърпа, за да я прегърне силно. Нямаше достатъчно силни думи, с които да изрази съпричастността си или да успее да опише трагедията, която бе сполетяло другото момиче. Не бе и усместно да я разпитва за случилото се. – Много съжалявам за родителите ти.

- Благодаря. Наистина не мога да повярвам, че съм тук.
- Тук не е толкова зле... – отвърна Орлова, просто, защото щеше да бъде тъпо да изцепи нещо като: „нещата ще се оправят” или „имаме летящи жаби за закуска, не бой се!”.

-  Сериозно ли? Тук е ужасно! Ужасно! – смяната на темата се оказа добре дошла за американката, която побърза да стрелне събеседничката си намусено. – И защо не си ми казвала колко е ужасно тук? Държат Ви като затворници, Арина!
- Преди не беше така! – ягодовото момиче прехапа долната си устна и се подпря на стената. Искаше й се да можеше да успокой по някакъв начин дружката си, че нещата в Мунгав не са толкова зле. Уви, училището не предлагаше цветя и рози, а вийлски несгоди. – Нещата се случиха след Самодивския фестивал...

- Онзи, за който ми писа...с пожара?
- Да, ръководството се смени в началото на годината и от тогава всичко е ... – трябваше й време, за да открие правилните думи. - ... като пияна жаба, танцуваща валс!