...и други животни

Зианида беше успяла да се промъкне до грифонарника. Планът беше да изкара, някак, грифона си и да полети с него. След като техните й бяха конфискували метлата преди началото на годината, а нямаше как да се сдобие с нова, това беше добра алтернатива. Е, винаги можеше да задигне някое летателно пособие от склада на Куидичното игрище, но до там промъкването щеше да е по-сложно. Летенето с пернантото й животно на име Шарл, обаче криеше други рискове. Първо, грифонът беше доста своенравен и единственото му подкупно средство беше храна. Не че в помещението нямаше предвидена храна за всички хвъркати, но той беше претенциозен. Второ, трябваше да измисли някакъв тих начин да го изведе на площадката, за да отлетят. Шарл, като всеки друг представител на вида си, не се славеше с дискретност. Транозавър вероятно би бил по-тих. И накрая, но не на последно място, трето – да успее след това да го прибере. Той обожаваше да лети на свобода, също като нея и беше изключително трудно да го накара да кацне и да влезе в помщението отредено за него. Беше успяла да привлече вниманието му с един голям плъх, който беше взела със себе си и да го кротне. След дъндънията, която създанието беше вдигнал до този момент, момичето беше сигурно, че ще я хванат. Вече си правеше планове как ще прекара времето си в килиите. Чу вратата на помещението да се отваря и сърцето й спря. „Ад...“, каза си науми и се обърна леко. Безизразното й лице не издаваше вътрешната й паника. Не издаде й почудата й, когато видя, че на вратата не стои вийла, а друго момиче. Огледа я. Изглеждаше по-малка от нея, но не й беше позната. Не че тя самата познаваше много хора, но поне забелязваше присъствието им. Знаеше кой е в училището и кой не. Непознатата изглеждаше напрегната, замръзнала на мястото си, но в готовност да... напада? Третокурсничката върна вниманието си към грифонът. Почеса го, за да е кротък и зададе въпрос:

Не получи отговор на въпроса си. Подсмихна се едва забележимо и каза:

По-малкото момиче потвърди с движение на главата си. Кражова се почуди. Можеше да излезе и просто да полети, а можеше да полети и да види тези прословути, безименни пеперуди. Като никога, реши да е учтива и да спази някаква норма на комуникация:

Белокосото момиче в действителност допомогна на Вея да приготви Дарвин за полет, а след това с общи усилия отвориха портата, водеща към площадката за излитане. След това двете поведоха животинките си навън. Всяка с нейня си метод – Зина с плъх, а Вея с чешкане. Стигнаха до площадката, но преди да яхнат грифоните си, третокурсничката имаше нов въпрос:

-Натам е север,- посочи по посока на създанията.- Зад нас е юг.

-И ти бърбориш много!- каза Вея, като се захвана да измества Дарвин.

-Не колкото теб,- поведе отново Шарл, по-голямото момиче.

Бяха където трябва и се наместиха на животинките си. „Имаме и попътен вятър“, каза си наум Кражова. А след това се обърна към другото момиче:

Едновременно дадоха сигнал на грифоните да полетят и след леко затичване, се носеха из въздуха. Беше приятна вечер за летене. Въпреки лекия вятър, небето беше чисто и звездите се виждаха ясно. Не им отне много време да стигнат до гората и белокоската отново се включи с въпрос:

Вея подаде командата на грифона си и видя отвореното пространство измежду дърветата.

-Виждам го!- потвърди.

-Амиии…- Вея взе да се върти в кръг около себе си, оглеждайки се.

Зина се зае с Шарл, поведе го по обичайния начин, с плъх в ръка. Заведе го до един дебел дъб, уви около ствола му въже, което завърза за седлото на създанието.

-Така ще ни чакат тук,- кимна към другото момиче.

Самарджиева се подсмихна и последва примера. Сега вече бяха готови да тръгнат през гората, но Кражова отново се спря:

Привидно беше по-малка от нея, но искаше да е сигурна.

Зина се изненада сама от себе си. Можеше да звучи зряло? Поклати леко глава.

Казаха в един глас и взеха да крачат през гъстата гора. Попаднаха на една пътечка, която привидно криволичише в тяхната посока и двете момичета решиха да я последват, до където беше възможно. След време гората взе да се променя. Не беше чак такъв гъсталак, имаше повече храсти, отколкото дървета. Имаше повече отворени площи и можеха спокойно да се придвижват и без магията напред.

-Нокс!- каза Зина.

Вея направи същото. Изчакаха малко очите им да привикнат към тъмното и продължиха.

-Приближаваме!-прошепна първокурсничката след време.