Не точно здрави...

Беше няколко дни след злощастната Мелачка с модифицираните богърти. Зина беше прекарала ден в болничното заради което и след престоя там изглеждаше сякаш всичко е наред. Ходеше на часове, посещаваше изрядно мъчението на вийлите, имаше кратки интеракции с хората около себе си. Изглеждаше сякаш всичко е наред. Но не беше... Беше се затворила в себе си повече от всякога. Този страх, този кошмар… най-големият й я беше разтресъл доста. Стараеше се да не го показва, но вичко си има граници и край.

Беше се свила в един ъгъл на общата стая, приседнала, колене опиращи в гърдите й, а живият й поглед празнееше. Беше натрупала книги около себе си, но бяха по-скоро за украса. Грижите на вийлата в болничното бяха помогнали с треперенето на дясната й ръка, но всеки път когато се замислеше за Мелачката или по-ранния й инцидент, тя почваше да трепери отново. Това я вбесяваше, но не можеше да го спре. Беше някъде дълбоко в съзнанието си, търсейки как да се отърве от това чувство… Как да го спре веднъж за винаги… Можеше ли? Изобщо не беше забелязала, че пред нея не просто имаше някой, ами беше и приклекнал и й говореше. Изкара се някак от транса си и забеляза, че пред нея беше Ина. Шестокурсничката я гледаше тревожно и изглеждаше така, сякаш преди миг й беше задала някакъв въпрос. Зина разбира се не го беше чула. Почуди се какво да каже, дали да каже нещо или да изчака. Искаше ли да говори изобщо? Ина се повтори:

Малката продължи да мълчи. Просто кимна, уж в знак на съгласие, в знак, че е добре, но русокоската виждаше ясно, че това не е така. Пипна челото й, но не беше горещо, както го очакваше. Яанакиева беше присъствала на ОНАЗИ Мелачка и беше видяла случилото се. Сякаш от нищото извади одеало, с което наметна белокосото момиче и седна до нея.

-Наздраве,- измърмори по-малкото момиче.

Да говори с нея… какво можеше да каже. Искаше ли да каже нещо? Какво можеше да каже? Хич не я биваше в тези неща. Усети топлина между дланите си и забеляза, че държи чаша с чай. Дори не беше разбрала кога я е взела. Приближи чашата до лицето си, но не отпи, остави топлите изпрения да погалят кожата й. Беше приятно. Сигурна беше, че Ина я е попитала нещо или й е казала нещо пак, но просто не беше стигнало до нея.

-Зин?- притеснението ясно се четеше в мекотата на гласа на Ина.

Шестокурсничката кихна отново, и разля малко чай върху себе си. Не можа да се изгори, тъй като се беше овила в одеяло и то понесе удара, но не беше приятно. Кражова отпи от чая си и попита:

По-голямото момиче се приближи. Беше на милиметри от рамото на белокоската и се спря на това разтояние. Погледна я, подшмръкна и каза:

Реши да пробва, дали малката не се разболява. Имаше вероятност, а всеки реагираше различно на болести. Всеки организъм беше различен.

Кратък отговор. Прекалено кратък. Нищото можеше наистина да е нищо, но не изглеждаше така. Ина не се отказваше:

Това вече беше друго. Да не чувстваш нищо не беше добре, камо ли нормално. Но можеше ли шестокурсничката да направи нещо? Зина най-накрая отпи от чая, а приятелката й взе да мисли. Единственото, което й хрумваше беше … онази Мелачка. Малката беше минала без болничното, разбира се. Беше се върнала в стаята си още на следващата вечер, но… реши да подпита:

Малката кимна. По-голямото момиче си припомни писъците, които чу тогава. Дори не можеше да си представи усещането на момиченцето. Искаше да я гушне, да я гушне и да не я пуска. А не можеше…

Зина взе плюшеното зайче с ръце. Сивичко, с клепнали ушички, пухкаво… но какво се предполагаше да прави с него?

-Господин Мустачко?- промълви едва-едва.- Благодаря, но какво да правя с него?

Ина повдигна вежди. Как така не знаеше какво да прави с плюшка? Премига бързо няколко пъти, а след това самата русокоска зададе върпос:

-Не,- държеше зайчето с опъни напред ръце.

Сърцето на Янакиева се сви. Та, такава играчка беше ключова част от живота на едно дете. Дали просто не помнеше, че е имала?

-Можеш да го гушнеш,- обясни й.

По-малкото момиче погледна шестокурсничката за първи път тази вечер. След това върна погледа си към Мустачко и бавно го приближи към себе си обвивайки го с ръце. Усети нещо. За първи път от дни, усети някакво чувство. Едва доловимо, притъпено, но го усети, Същото онова, което я беше обвзело с пухкавелите. Топлина и спокойствие. Стисна го по-силно към себе си, а Ина се усмихна и се облегна назад. Кражова затвори очи, притискайки играчката към себе си и някак инстинктивно се отпусна леко встрани и подпря главата си на рамото на другото момиче. Приятелката й се стресна. Изобщо не очакваше нещо такова. Малката все пак не беше по докосването. Реши да не задълбочава и се отпусна. Останаха така известно време, но Кражова наруши тишината. Измрънка изпод плюшаката:

Ина се извърна леко към третокурсничката. Що за изказване от едно тринадесетгодишно? Реши да попита миличко:

Янакиева се почуди, защо малката мислеше така. Какво я караше да разсъжава по този начин? Отново се сети за Мелачката и набръчка чело. Усети една тежест и въпреки, че се поколеба дали да каже това, което си мислеше, го направи:

Белокоската преглътна шумно. Не чувстваше нищо в този момент. Не мислеше особено, караше го навтопилот. Обикновено би се поколебала да говори за това, но сега думите си излизаха. Без усилие, без умисъл, просто си се изливаха:

-Физически е сякаш безброй ножове се забиват в тялото ти и се въртят бавно, а по тях тече електричество. В съзнанието ти е още по-зле. Твоят страх със смъртта на хората около теб, например, става реалност. Виждаш как семейството ти умира, познати, домашни любимци. Всичко и всички, за които те е грижа. И не е мирно и спокойно, а бавно и мъчително. И ти го гледаш отстрани, и нищо не можеш да направиш, и всичко с което измъчват тях, измъчват теб четворно повече.

Тишина. Дълга, проточена. Неловка тишина.

Зина я погледна. Момичето отсреща й подшмръкна, но не спираше да й се усмихва леко. Кражова се протегна и й подаде салфетка, а след това отново се позатвори в себе си. Не се беше замисляла за това, че не би предпочела някой неин близък да изпита болка или да умре. Напротив. Щеше да направи всичко по силите и отвъд да предотврати това. В същото време, не я беше страх да се изправи срещу смъртта самата тя, защото не я намираше за страшна. Не за самата себе си. Почуди се за миг. Беше разказала историята си на един. Беше казала за проблема си с докосването на други. Вийлата в болничното й беше споделила, защо се чувства така, защо родителите й са потърсили лек на грешното място. И какъв би могъл да бъде този й лек. Замисли се за нещо, което беше прочела в една мъгълска книга – „Смелостта не е липсата на страх, а по-скоро преценката, че нещо друго е по-важно от страха“. Отново извърна погледа си към русокосото момиче, което издухваше носа си в този момент. По-малкото момиче оставаше изненадано и смаяно всеки път от хората около нея. Хората, които я бяха научли какво е да си приятел и какво е приятелство. Че то не е слабост, а точно обратното. Че те я приемаха, въпреки леката й странност. Че не я разпитваха, защо е такава, каквато е. И тя не беше длъжна да го обяснява. Отпусна ръце и плюшеното зайче се изхлузи, опирайки се в пода. Подсмихна се леко, и каза тихичко:

Не довърши изречението си. Янакиева се обърна към нея, а точно мислеше да им сипе по нова чаша чай. Белокоската се хвърли върху нея. Обви ръце около приятелката си и стисна лекичко, затваряйки очи. Да, болкаата, така познатата й болка, се появи в миг. Електричеството, което минаваше през всяка клетка в тялото й, лекото припукване, което усещаше си беше там. Но избра да не му обърне внимание. Да не даде контрол на болката този път. Беше по-силна от нея. Вярваше в това, този път искрено вярваше.

-Благодаря ти,- каза тихичко Зина и продължи да стиска леко Ина.