Индекс
170
Сила: 26
Издръжливост: 18
Интелигентност: 20
Ловкост: 18
Магия: 30
Късмет: 20
by @Атсу Оттах @Арес Морев
След като Лилиян бе видяла сметката на самоконтролът му преди няколко дни, Даргов не можеше да спре да мисли за някои неща. Малкото извънземно бе сред тях също. Начина по който го гледаше, начина по който докосваше бузата му, начина по който го целуваше... и начина по който се мърдаше в скута му с онази рокля, разкриваща красиво краче.
Мамка му, Лилиян!
Ако можеше да я хване за врата и да я метне в някой ров точно в момента, за да си я изкара от главата, щеше да го направи. И нямаше дори за миг да съжали, защото не я искаше там. Не искаше да се чувства по този начин ,да усеща нещата, които идеята за нея в онази рокля и онази стая го караха да се чувства. Имаше нужда от разсейване.
„Идвам до два часа. Приготвяй си задника, ХОХО“
Съобщението бе за дружката му Омо, като определено можеше да бъде възприето по няколко начина. И не, съобщението не бе пратено по сова, както онова, което бе изпратил до проклетото извънземно или дори до едно, което бе метнал на Зина през ваканцията. Не. Това беше изпратено чрез телефона му, защото и двамата с Дельов бяха достатъчно модерни млади хора и магьосници. И беше по-бързо от сова, със сигурност.
Даргов бе отскочил до центъра на града, все пак беше Коледната ваканция. Трябваше да намери някакъв подарък за Омо... освен едното нещо, което вече му беше взел и бе на бъзик, един вид де. Виолетови балончета.
Трябваше обаче да му хареса още нещо. Купуването на подаръци не му бе силата, всъщност го намираше за досадно. Затова щеше да му вземе някакъв парфюм примерно или книга. Жеста бе важен и така нататък, нали? Ако другият нямаше куче сигурно щеше да се опита да му пробута едно от петте котета, които в момента се намираха в дома му. Беше цяло приключение да ги прибере от Мунгав, но бе успял.
Тъкмо излезе от поредният магазин, като запали цигара от която си дръпна щедро и скри ръце в джобовете на дългото си черно палто, когато усети някой да го наблюдава. Намръщи се и обърна глава. Не видя никого, но го усещаше. Гадното чувство се загнезди вътре в него, като преобърна стомаха му. А Даргов винаги вярваше на шестото си чувство, почти колкото на звездите, които му говореха. Когато не опираше до хазарт, разбира се.
Щеше да му се случи случка... въпроса бе защо. Кого бе предизвикал и с какво, дали малката кукона бе пропяла нещо, или онова тъпо домашно духче?
Продължи да върви, като чу стъпки зад себе си... ясно. Все пак не бе сам. И от това, което чуваше съдеше, че бяха двама. В отражението на витрините на един магазин ги видя. Хиените на Мунгав. Арес и Атсу, както бяха по-извести, бяха добре познати фигури. С единият често си висяха на разстояние един от друг, докато другите се занимаваха с някакви неща около езерото в някои от часовете. Другият... той пък съперничеше по киселост дори на него самият, което си бе постижение.
- На какво дължа честта? - попита Даргов, като спря да се движи и ги остави да го изравнят.
След като Лилиян бе видяла сметката на самоконтролът му преди няколко дни, Даргов не можеше да спре да мисли за някои неща. Малкото извънземно бе сред тях също. Начина по който го гледаше, начина по който докосваше бузата му, начина по който го целуваше... и начина по който се мърдаше в скута му с онази рокля, разкриваща красиво краче.
Мамка му, Лилиян!
Ако можеше да я хване за врата и да я метне в някой ров точно в момента, за да си я изкара от главата, щеше да го направи. И нямаше дори за миг да съжали, защото не я искаше там. Не искаше да се чувства по този начин ,да усеща нещата, които идеята за нея в онази рокля и онази стая го караха да се чувства. Имаше нужда от разсейване.
„Идвам до два часа. Приготвяй си задника, ХОХО“
Съобщението бе за дружката му Омо, като определено можеше да бъде възприето по няколко начина. И не, съобщението не бе пратено по сова, както онова, което бе изпратил до проклетото извънземно или дори до едно, което бе метнал на Зина през ваканцията. Не. Това беше изпратено чрез телефона му, защото и двамата с Дельов бяха достатъчно модерни млади хора и магьосници. И беше по-бързо от сова, със сигурност.
Даргов бе отскочил до центъра на града, все пак беше Коледната ваканция. Трябваше да намери някакъв подарък за Омо... освен едното нещо, което вече му беше взел и бе на бъзик, един вид де. Виолетови балончета.
Трябваше обаче да му хареса още нещо. Купуването на подаръци не му бе силата, всъщност го намираше за досадно. Затова щеше да му вземе някакъв парфюм примерно или книга. Жеста бе важен и така нататък, нали? Ако другият нямаше куче сигурно щеше да се опита да му пробута едно от петте котета, които в момента се намираха в дома му. Беше цяло приключение да ги прибере от Мунгав, но бе успял.
Тъкмо излезе от поредният магазин, като запали цигара от която си дръпна щедро и скри ръце в джобовете на дългото си черно палто, когато усети някой да го наблюдава. Намръщи се и обърна глава. Не видя никого, но го усещаше. Гадното чувство се загнезди вътре в него, като преобърна стомаха му. А Даргов винаги вярваше на шестото си чувство, почти колкото на звездите, които му говореха. Когато не опираше до хазарт, разбира се.
Щеше да му се случи случка... въпроса бе защо. Кого бе предизвикал и с какво, дали малката кукона бе пропяла нещо, или онова тъпо домашно духче?
Продължи да върви, като чу стъпки зад себе си... ясно. Все пак не бе сам. И от това, което чуваше съдеше, че бяха двама. В отражението на витрините на един магазин ги видя. Хиените на Мунгав. Арес и Атсу, както бяха по-извести, бяха добре познати фигури. С единият често си висяха на разстояние един от друг, докато другите се занимаваха с някакви неща около езерото в някои от часовете. Другият... той пък съперничеше по киселост дори на него самият, което си бе постижение.
- На какво дължа честта? - попита Даргов, като спря да се движи и ги остави да го изравнят.
