Случайна среща

Беше твърде изчистено. Мисълта беше неприятна, почти проблемна в съзнанието му. Стаята на художника беше едно от малко места, където се надяваше да види познатата червена коса, позлатена от малкото светлина, която влизаше в стаята, Вихрен с гръб към нея и миризмата на боя, толкова част от художника, че вече беше станала част от него. Терпентин и Вихрен. Лирично отклонение. О, да, и сега имаше гост, преливаща миризма на нещо непознато. О, Ина беше тук. Рошавият примигна объркан и се ухили леко, поклащайки глава. Ясно. Когато Вихрен му беше съобщил за момичето ... или поне беше разкрил едно две пояснения, Ис не смяташе, че това беше важно. Все пак той самия знаеше колко е лесно да се влюбиш и разлюбиш.
 - Йо. - обърна се към момичето и ѝ помаха. - Не, не е тук. И ще предположа, че не е в Кулата ви. 

Нищо сериозно. Нормален отговор на нормален въпрос. Нормално познанство. Нямаше нужда да ѝ скача този път, нали? А и момичето нали беше приятелка на Ви и на Люба, както и на Ари. Очакваше се да е приятна и на Колимечкове. Въпреки това я измери спокойно с поглед. Чудеше се дали ѝ е нарисувал карта? Чудеше се защо не използва нея да намери червенокосия. 
 - Значи сигурно е в кухнята. - повдигна рамене с познатата поза на непокизъм. - Е, приятно. - обърна се, за да си върви.
 - Чакай. 
 - Хм? - обърна се и огледа обратно Ина. Очите му паднаха за секуна на начина, по който държеше малкия медальон, свити пръсти, неспокойно лице, мрачно изражение. - Какво има? Нещо неприятно?

Това, което Исмаил изтърва от обясненото за Дяволската примка беше едно благозвучно недоволно изпръхтяване. Каквато и да беше Дяволската примка, беше растение и това, което беше беше "ужасяващо" за нея беше прост защитен механизъм. Достатъчно прост, че едно Лумос правеше преминаването ти през нея песен, но разбира се, магическата раса още я мислеха за опасна. Малоумно. Абсолютно идиотско, че я използваха в битки и сигурно тормозеха така и така младата примка. Очите му стнааха една идея по-студени, небето се отразяваше в тях, но сега беше захванал и нещо друго, най-накрая беше загледал Ина и я оглеждаше с нескрит интерес, един вид на мушка. 

 - Това ли е? - каза го студено. Дори и да отидеше и да разкопае растението, какво щеше да стане? Щяха да положат ново на нейното място. Да запълнят празнината без да им пука за природата или за някой от тях. Не пропусна да забележи как Ина се беше обвързала с тях... издигнатите. Крива усмивка се преплъзна по устнтие му и намери отенък в студените му очи. Нима Ина още очакваше нещо от него? Явно да, защото избра точния момент да освободи медальона си. Златен, не среброто, което Исмаил ѝ беше направил. Явно статуса на момичето се вдигаше на няколко нива. Първо от вийлите, после от приятелите му и накрая от Вихрен, носеща тройна победа за неуспоримия си дух. И на върха на всичко имаше наглостта да не изглежда триумфална. 

Исмаил се обърна към нея и започна да разкопчава училищната си риза методично. Отдолу се подаваше чистата бяла блуза и липсата на медальон беше повече от показателна.
 - Ама за...
 - Ако имат нужда от мен, да ме повикат. - беше уморен. Ужасно уморен. От опитите им да се освободят, от битките, от неспирните нощи, от това, че беше винаги бе в полза на другите, от това, че на никой не му пукаше за неговите опити. Медальона на Ина беше показателно упражнение в това, че неговия труд нямаше абсолютно никакво значение. Че съучениците му можеха да се справят абсолютно сами с всичко. Само, че докато Ина беше търсила новата победа, Исмаил беше изхвърлил своята през прозореца. Нямаше значение, абсолютно и никакво. Вийлите бяха заели една отвратителна част от съзнанието му, абсолютно обсебили го с огъня, който гореше в душата му.