But my head is like a carousel and I'm going round in circles

Отново тук. Отново без пръчка. Този път поне ги бяха сложили в съседни килии, а не в една. Като миналия път. Сега можеше просто да си се дръпне в най далечният ъгъл и да се прави, че не го чува. АКО се опиташе да й каже нещо. Не че щеше. Той не искаше да има общо с нея, тя не искаше да има общо с него. Защо тогава все не можеха да се отърват един от друг. Каква му беше тази мазохистична черта, хем да не я понася, хем постоянно да й се бута. Просто се забавляваше на нейн гръб.
Какво друго?
"Харесва те" А не. Гениалните идеи на Маришка точно сега не й трябваха. Беше показал ясно, че не е това. Не че беше надявала на това. Не беше толкова луда! И хич не го харесваше. Не просто й беше разбъркал хормоните или нещо такова. Нормална физическа реакция, която сама беше объркала за нещо повече. Не й трябваше и не го искаше. Да си седи там в другата килия и ако ще да пукне дано!
Защо го спаси?

- Защо ме спаси?

Значи все пак реши да я заговори. Тя пък нямаше намерение да му отговаря, пък. Не стига, че за втори път беше тук, и то пак заради него! Не заслужаваше отговор тролът проклет дори колкото и да разбере, че го е чула. Не че тя знаеше защо. Пък и беше през една килия - нямаше как да й направи нещо задето не му отговаря този път. Най-накрая можеше наистина да го игнорира - не го виждаше и той нея не, и не можеше да я достигне.
Да стои и да си гние там.

Защо не се махаше?
Не че нямаше в момента, в който си тръгнеше, да се пренесе пак в онзи мрак. Но някакси точно в момента го предпочиташе. Или поне така си мислеше. Нямаше намерение да го поглежда. Беше забила поглед в другия ъгъл на килията. Нямаше да го гледа, нямаше да го доближава. Щеше да си потъне в мрачната хралупа, ако ще и това да я върне... там.

- Защо ме спаси? - Май нямаше да си тръгне докато не му кажеше нещо.
- Ей така. - Трябваше ли й повече причина да не позволи нечия смърт? Особено като имаше възможността да я спре. Беше виждала твърде много такава и твърде жестока. Давенето не беше лесен начин да си отидеш. Сигурно щеше да разбере... ако си беше спестила хапливия коментар. - Да имам за какво да съжалявам.
- Кот... Лилиян. Погледни ме.
- Махай се. - Не искаше да я оставя в мрака й виси на главата. Колкото повече й висеше на входа на килията, толкова повече се сещаше и за предния път като бяха тук. Само обещаваше я подмамваше и после сецваше всичко. Не, не беше кисела за това, всъщност не знаеше защо беше толкова огорчена. Нищо не беше станало! И по-добре. - Остави ме на мира.

- Не.
- Ми, м-майната ти тогава.

Може би щеше да я вземе по на сериозно, ако не се беше запънала на думата. Ако не й трепереша гласа, от студ разбира се не беше от друго. Ако можеше да вкара реална жлъч зад нея, както звучаха и неговите. Ако.. Ама защо висеше още там! Получи си отговора. Нямаше друг такъв. Какво като не му харесваше, това беше и туй то.
Не искаше да търси друг.

Ама разбира се. Ти му кажеш да се маха то дойде да ти се вре в лицето. Толкова ли не можеше да си гледа работата! Взе му цигарата и се обърна настрана. Все още не искаше да го гледа. Но пък топлината, която носеше със себе си я притегляше. Дори не беше осъзнала, че зъзне. Отново. Но само заради това! Ако не беше толкова студено щеше да се опита да се дръпне в другия край на килията.

- Това, че отговора не ти изнася, не значи че има друг.
- Няма изненада за тебе тогава, коте.
- Не ти ща изненадите... - Продължаваше. Какво трябваше да направи да се отърве от него? Или поне колко дълго трябваше да се опитва да го отреже, беше по твърдоглав и от бълвачозавър! Оставаше й едно просто да се цупи и да се надява, че ще се махне. - Нищо не ти искам.
- Ама ми взе цигарата, а? АУ МА! - Дългуча тупна по гъз опитвайки се да избяга инстинктивно от летящото към него въгленче. - Ще ме подпалиш!
- Хубаво. Падни и се изтърколи в някоя друга канавкаааАААа.

И пак се озова в скута му с писък. Не, не се "озова" - глупавият трол я изтегли, за пореден път. И разбира се, се подсигури да не хукне да бяга като си задържа огромните лапи на кръста й. Лилиян го изгледа бясно, с едно "какъв ти е проблема", но сякаш думите й не стигаха да го изкаже достатъчно красноречиво, че да отговори на вътрешното й състояние.
- Нещо пак май ти знае много устата, а коте?
- Пусни ме - Почти го изсъска, но не посмя да мръдне. Не и след последният подобен разговор в Библиотеката. Оставаше й само да стиска челюст и да се опитва да игнорира топлината му. Или по скоро студа на килията, който я подтикваше да се опита да се навре в него. Нищо друго! 
- Защо ме спаси?
- За противовес на боя, който яде. - Лъжа. Технически, ако беше казала какво наистина става още тогава щеше да е шест метра под земята. Това даже си му беше второто спасяване, но беше твърде тъп да го осъзнае и тя твърде глупава да продължава да го прави. - Пусни ме.

Пак беше твърде близо.
И не! Не й харесваше, към каквото и да се опитваше тялото й да я подтикне. Искаше го още по близо. Имаше нещо сбъркано и в нея. Не можеше такова отношение да й.. харесва. Не беше само глупава физическа реакция - на подръпването на косата, на топлината му, на дъха му върху кожата си..
И отново я избута.

Още не се беше отърсила от шока, когато й метна й кутийката. Това пък какво беше? Обещание? Да си държи обещанията и тях не ги искаше. И него не го искаше, нито тук нито близко до нея. Омота палтото в кутийката гневно и му ги метна в лицето.
- Дръж си ги! Няма да ти лепна бацил ако ме оставиш на мира.
- Зъзни си тогава, ма. Дори и захарния памук?
- Хм! - Нацупеното фръцване трябваше да му е достатъчен отговор. Да дори и захарния памук. Щом беше от него не го искаше. Намърда си се обратно в ъгълчето и се опита и гръб да му обърне.
- Е щом не искаш, ще си го ям сам.

И пак се завря в нея. Наметна си отгоре палтото, домъкна придобивките си и се лепна до нея затваряйки я между себе си и стената. Защо се беше навряла в ъгъла пак? И той пък! Нямаше ли цяла килия, че и две даже, да си паркира огромния гъз там? Усещаше погледа му в гърба си. След няколко мига момчето изпуфтя и Лилиян отново се озова на последното място, на което искаше да бъде в момента - в ръцете му. Какво стана с това, че не искаше да му лепи бацили!
- Да не съм ти..
- О, я стига! - Най-накрая срещна погледа му, защо я гледаше така? Преглътна си думите и се нацупи още повече, ако това изобщо беше възможно. Тази вечер щеше да е ужасно дълга. - Споделям.

Колкото и да се опитваше да се извърти да не го гледа все пак се озова лице в лице с Даргов. За това реши, че просто няма да среща погледа му, въпреки близостта, въпреки ръката плъзгаща се по гърба й, въпреки топлината, която се разливаше по нея. Въпреки червенината, която усещаше да се заформя в лицето й. Не успя да не спре поглед на устните му. Искаше... НЕ. Нищо не искаше от него.
Но пък ако продължаваше да се цупи щеше да продължи да я тормози. Не че знаеше дори защо е кисела, просто че той е причината.
Защо я отблъсна?
Не, не беше това. Защо трябваше това да й пука. Даже се беше развило добре за нея, остави я намира толкова дълго време. И все пак от това й се свиваше сърцето.
- Не ми дават да пия.. вино.  - Така де освен основната причина - хиените. До сега не го спираха, значи не беше от тях, какво толкова друго беше станало, че я изхвърли като стара книга. Нещо лошо ли направих? - Защо ме избягваше?
- Липсвах ли ти, коте?
- ... да.

Ако Даргов имаше цигара в устата то сигурно щеше да падне драматично, така се беше преобразила кривата му усмивка в зяпване. Не че и Лилиян очакваше сама да му отговори толкова честно на въпроса - тъкмо си беше намерила една плочка на земята, която беше изключително интересна. Със всичките пукнатини и малко мъхълче. Даже и паячето, което се пъхна във хоросана между две от плочките не й пречеше.
Хич. Всичко друго, но не и да гледа него.

Беше толкова объркана.

От него. Каква беше тази реакция пък сега? Пак ли я лъжеше? От кога пък беше станал толкова... нежен? Не, нещо не му беше наред. Сигурно беше от близката среща със смъртта. Или просто пак я подмамваше по-близо просто да я зареже после. Ако наистина му липсваше защо я избягваше тогава?
Чувстваше се още по-малка в ръцете му - така я беше обвил във себе си, че сякаш се губеше там някъде сред топлината му и аромата на цигари. 
От захарния памук. Изглеждаше наистина като памук, но миришеше сладко. Наистина ли се ядеше? Проследи късчето, което Даргов поднесе към устата си. Как се разтопи на устните му. 

Как езика му мина след изчезналото парче.

Дори не се усети какво й казва, за пореден път, само очакването в погледа му и ръката пред нейната собствена уста. Отвори и... Парченцето, което сложи на езика й изчезна на секундата. Беше сладко! Все едно беше изяла лъжица захар, но по-приятно. 
По-малинено.
Къде отиде? Нямаше ли цяла хапка? Езикът й тръгна да търси изчезналия памук, но срещна само пръстите на Даргов - вкусът на малинена захар се примеси с тази на тютюн. Комбинацията всъщност й хареса.
Опита се да я задържи, да усети още.
Езикът й се плъзна по пръстите му, а устните й на свой ред се затвориха около тях.

- Лилиян... - Имаше нещо предупредително в тона му. Да не би да го беше ухапала без да иска? Гласът му бе паднал няколко октави и беше почти като изръмжаване, може би пак беше объркала нещо. Пръстите му се изплъзнаха от устата й и се задържаха на устната й, в същото време държеше погледа й като във хипноза. - Искаш ли още?
- Да.
- Да, какво?
- Да, моля?

Захар. Малини. Тютюн.
Ръцете на Лилиян се бяха вкопчили в ризата на Бранимир сякаш, ако пуснеше щеше да се пръсне на хиляди парченца. Беше се вплела в него както и трите вкуса в целувката им. Този път сякаш нямаше да я отблъсне. А трябваше. Или поне тя трябваше. Но начина по който казваше името й, всеки един гърлен звук и лекото дръпване на пръстите в косата й, прогонваха каквато и да е мисъл от главата й.
Сигурна беше, че имаше нещо много важно.
Но някакси другото беше по важно. Като контрастът на горещото тяло над нея и студеният под. Изви гръбнак в опит да се притисне към топлината му, да се обвие в него и хладината изчезна от съзнанието й, също толкова бързо колкото и всяка съществена мисъл. Или разпали просто повече огъня, който Даргов беше почнал. Беше твърде отвъд, че да направи разликата.

- Даар.. - Опита й да каже името му премина в стон - едната му ръка бе плъзнала по крака й докато другата оголи врата й за още гризвания и целувки. Не искаше да го спира, не. Но мозъкът й крещеше, че трябва. Какво пък толкова? Вторият й опит не беше много по успешен. - Браанммм..
- Хммм, - Почти измърка в кожата й. усещаше топлия му дъх и усмивката, в която се бяха разтеглили устните му - Опитай пак.
- Бранмииир-е - Ръката у се впи в косата му и го придърпа към себе си за целувка. Устните им се впиха и го захапа леко, искаше да чуе още от онези гърлени звуци, които издаваше. Искаше да махне и самодоволната му усмивка.
Не беше единственият, който може да дразни.

А какво се опитваше да му каже?

Ето дръпна се отново.
Изплъзна се от ръцете й и тръгна да шета.
Но този път беше добре, защото мястото му зае хладен въздух, които доведе обратно със себе си мисловна дейност. И главно мисълта "КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРАВИШ?" Неговата еднопосочна мисъл беше ясна! Но тя, защо се самозалъгваше си мислеше че това е дори и частично добра идея? Еми не мислеше. Това беше. Нито капка размисъл и можеше да обрече и двамата на ужасни съдби. За какво му беше спасила глупавия задник от водата, като баща й лично щеше да го погребе шест метра под земята? За това че се бърка в отношения между Кардамови и Шаркови от всички хора!
Не трябваше да му го позволява.
Но искаше.
Искаше нещичко и за себе си дори и да беше една вечер.

- Не ОТ теб. - Защо се усмихваше така! Тази усмивка я разтапяше почти толкова успешно колкото и целувките му. Не всъщност по-успешно, но по друг начин. Какво й правеше? Не трябваше никога повече да я вижда. Иначе как щеше да си играе ролята? - Не. Това не е добра идея, Даргов. Не трябва.
- Тц, не трябвало. - Стори ли й се или усмивката помръкна леко като се върна обратно на фамилията му? Може би беше по-добре това. - А искаш ли?

Определено искаше. Искаше толкова много. Но не искаше и да гледа как го мъчат... защото това щеше да стане. Беше ставало. Не искаше да е отговорна за чужда смърт. Опита се да се дръпне назад, но той я задържа. Гласът му се разнесе топъл и дълбок до ухото й.
- Искаш ли го, Лилиян?
- Няма значение какво искам. - Заучени думи, но толкова верни. Какво щеше да постигне да се бунтува? Да закопае всички около себе си в процеса? - Не.