How I pull my shot (is on the rocks)

@Воил Керемидов

Пролетта се опитваше да пукне рано, което се усещаше най-вече по това, че вечерно време улиците се сковаваха от изключително неприятен студ, който проникваше почти до костите. Опитваше се да пукне, в смисъл, че явно по-скоро щеше да ритне камбаната, отколкото да позволи на дърветата да напъпят, искам да кажа. То пък да имаше за какво толкова да разпъпват... Поне щяха да донесат илюзията, че всичко ще бъде наред, щеше да мирише по-хубаво, щеше да прилича малко на надежда. Вместо това бе едно такова преходно, с един крак в снега, с друг сред кокичета, а отгоре – слънце, което повече хапеше, отколкото да топли.

Разбира се, по това време от деня, в което се развива историята, слънцето отдавна бе потънало обратно сред завивките си от облаци и навярно си хъркаше някъде отвъд хоризонта. Иглика малко му завиждаше, докато крачеше из къде калния, къде все още заледен калдаръм, застилащ торбалановите улици, без да е тръгнала в някаква конкретна посока. Откакто си тръгна от работа вървеше и вървеше, спирайки за кратко да погледне някоя витрина, без реално да вижда какво е изложено зад нея. Щеше да стигне до вкъщи все някога, но сега искаше да мисли, а ѝ се получаваше по-добре в движение.

За какво толкова имаше да мисли? Освен, че димящата миризлива купчина, в която се бе превърнало напоследък всичко, изглежда се бе увеличила и ставаше все по-миризлива... за нищо. За нищо особено. Също така по план би трябвало след някоя и друга седмица учениците от Мунгав да имат посещение на селото и се чудеше дали изобщо ще ги пуснат. Не беше виждала Люба от коледната ваканция и се притесняваше за нея и приятелите ѝ. Да, покрай кореспонденцията между Небесна и Илияна имаше някаква бегла представа какво се случва, но само толкова.

Когато се спря пред заведението, всъщност нямаше намерение да влиза вътре, просто се оказа там. Вратата обаче се отвори точно в този момент и пропусна в нощта групичка мъже, които явно се бяха подкрепили достатъчно, та да продължат пътя си към дома или където там отиваха. Смехът им я изтръгна от мислите, светлината от вътрешността на бара огря лицето ѝ и се наложи да примигне, сякаш с това щеше да я прогони от очите си, вече свикнали с мрака. Отвътре идваше и музика, която бе точно толкова силна, колкото да се чува и въпреки това да не се налага да се надвикваш с нея. И в този момент се замисли, че може би едно питие нямаше да ѝ се отрази толкова зле, нищо, че нямаше навик да пие сама. Не и ако не си е у дома. Обаче не беше у дома, на калдаръма бе студено и вътре изглеждаше толкова топло и уютно и с музиката и светлината... беше като маяк за изтерзаната ѝ душа.

Хвана вратата, преди да е успяла да се затвори и се вмъкна като котка, която би трябвало да отглеждате по двора, но някак все намира как да се намърда в къщата, а на вас вече ви е омръзнало да се разправяте с нея. И тя го знае.

Беше приятно местенце и изненадващо чисто. Хората, които седяха по масите или на бара бяха облечени спретнато, никъде не се въргаляха боклуци и миришеше предимно на дим, кожа и полирана дървесина. И онази миризма, която събираше в себе си букет от различни напитки, но без да прилича на онова, което се носеше из тайната барака на дядо ви, в която изобщо няма казан и никак, ама никак не се вари ракия.

Поръча си уиски с лед на бара и се огледа наоколо, докато вървеше към една от по-забутаните маси с чаша в ръка. Очаквано не видя нито едно познато лице, но човек винаги трябваше да проверява. Разположи се във външния край на диванчето, премятайки палтото си на облегалката на свободния стол и извади лулата и тютюна си. Колкото и да се опитваше да не пуши често, нямаше как да не го прави, когато консумираше алкохол и при това - подуши чашата преценяващо - хубав алкохол. Напълни лулата, разпали я и си дръпна, а докато издишаше обърна глава към прозореца. И се сепна, задавяйки се с дима. Масата не беше свободна, просто тя не бе забелязала, че някой вече седи на нея, защото се бе наместил в по-мрачния край.

И не беше кой да е, а Воил Керемидов, който... не трябваше ли да е някъде другаде в момента, какво правеше тук? Иглика скочи на крака.

- Извинете... не ви видях - каза най-глупавото възможно нещо.

Беше далеч от незабележим, просто мислите ѝ бяха малко по-дълбоки от погледа очевидно.