Без път, без посока, без дом

Преди една година ...

Изрично я предупредиха да не отива сама. Ню Орлиънс не бе за скитащи магьосници, още по-малко за такива, които търсеха отговори на въпроси. Нито един от хората и съществата на това място не обичаше да бъде разпитван, всеки си гледаше работата и не се бъркаше в чуждата смърт. Достъп до Мъглата имаха само тези, които знаеха тайните на тези местности и тези, на които им бе предоставен пропуск от тамошните. Рядко някой непознат успяваше да си тръгне, бил той и допуснат първоначално. Мълвата бе, че Мъглата ги поглъщаше и не им позволяваше да се върнат в реалния свят. Изпиваше душите им и те завинаги оставаха там в служба на шаманите.
Ашанти се бе сдобила с детектив, който се бе сдобил с пропуск. Първоначално отказваше да ѝ го даде. Имаше големи опасения, че тя няма да се върне повече, а останалата част от сумата, която бе обещана, щеше да му бъде връчена едва след като тя стигнеше целта си. Мъглата, ако я "изядеше" водеше до големи парични загуби, които той не искаше да понася, но с които се примири. Не можеше да я убеди да отиде вместо нея, а за двама достъп не бе предоставен.

Когато пристъпи, чувството не можеше да бъде сравнено с никое друго. Краката на тъмнокожата веднага се сгряха, все едно под обувките ѝ имаше едва пробуждаща се лава, докато кожата ѝ бе облята от студ, смразяващ и жив. Всяка една останала душа, все едно се бе залепила за нея и лепкаво я докосваше. Цялата настръхна и ръцете на момичето инстинктивно я обгърнаха. Беше се облякла леко, подходящо за времето навън, но неподходящо за Мъглата. Фигурите, които се пускаха наоколо до една бяха загърнати в дълги тежки плащове и дори дрехите на някои да бяха оскъдни, връхната дреха ги предпазваше.
Тя защо нямаше роба?
Потрепери още веднъж и ръката ѝ се спусна към чантичката, която висеше от едната страна на кръста ѝ. Изкара едно бурканче, отвори го и без да гледа изсипа няколко хапчета, които глътна без вода. Изпука врата си и започна да ходи напред.

- Къде е Огнището? - промълви.
- Огнище ли? Тук няма Огнище, има само Мъгла.
- Знам, че е тук. Покажи ми го. - гласът ѝ стана твърд и уверен, въпреки треперенето на тялото ѝ.
- Огнище няма. Само студ.
- Заведи ме, моля. - последната дума едва се измъкна иззад стегната ѝ челюст.
- Какво ми носиш?
- Кости и прах.
- Чии са?
- Костите са пилешки. Вчера ги варих, а прахта е на баба ми.
- Пусни ги. - отвърна Мъглата.

Очите ѝ зашариха наоколо да види дали нямаше лице гласът, с който разговаряше. Само празнота и хора, поели по пътя си. Пъхна студените си пръсти в чантичката и изкара две торбички, чието съдържание изсипа на земята.
Вятър се появи за секунди и обгърна даровете, които бе донесла. Въздушната маса завъртя костите и прахта, оформяйки вихрушка и от нея се пръкна една кокошка, която кудкудякаше странно. Ако бабата на Ашанти бе пернато, щеше да звучи точно така. Кокошката погледна Окоро и изкрещя насреща ѝ гневно. Момичето наклони бавно главата си на една страна.
- Къде е Огнището. Искам да се сгрея.
Кокошката започна да издава все по-гневни звуци.
- Няма, няма. Вече това е твоят дом, а сега покажи на Ашанти - гневната, Ашанти - благодарната, Ашанти - изгубената.

Сивата кокошка, изваяна от пепел и кости, продължи да издава гневни звуци, но побутната от въздушната маса, закрачи напред. Краката ѝ се набиваха в пясъка, отказвайки да ходи, но нямаше вече избор.

Огнището бе, ами огнище. Струпани в кръг камъни, горящи цепеници и жив огън.

- Страх ли те е? - присмя ѝ се Мъглата.
- Защо да ме страх от огън, който не хапе.
Рязко скочи измежду цепените, огънят я обгърна и изпари.