7. В покоите на вийлите

Нещо беше много, много не наред. Паниката започваше лека полека да я хваща за гърлото. Къде бяха другите... Ис? Рея? Вихрен?
Беше сама.

Първо скарването.

После Илиян... изперка. Той... не им беше казал нали? Не би...

И сега нея я водеха малко като прасе на заколение към...

Не беше сигурна точно накъде. Може би към покоите на вийлите?
Беше сама.
Точно, както Исмаил я предупреди.

"Поемаш всичко на свой гръб и знам, че не те е страх от последиците, че си готова, но това си мислиш ти. Когато последиците станат твърде големи, тогава нито един от нас няма да е там. "

Е сгреши, само че не я е страх. Беше ужасена. От лятото насам го караше на ужас и страх. За приятелствата си, за бъдещето, за приятелите си, за съучениците си.
За всичко и всеки.
Ако можеше да хукне да бяга, щеше. Щеше да захвърли медальона в езерото и нямаше да спре да бяга докато не стигне гора. 
Някъде където може да се скрие.
Някъде където да не я намерят.

Ръката на гърба й сякаш усетила желанието й се допря плътно. Може би в опит да я спре или успокои. Вече не знаеше. Трите вийли я бяха изкарали от час по Аритмантика, въпреки протестите на Колева.

"Не. Не е наказана... този път. Имаме да обсъдим нещо лично с нея."

Лека полека приближаваха портрета на "Първата Вийла".
През главата на Люба мина гениалната, поне според нея, идея. Ако забавя времето? Ще им избягам, ако трябва през прозореца и ...

Нищо.

Не успя да се докосне до магията.
Все още имаше своята, но сякаш бе в стъкленица и всичко магическо - живо стоеше извън нея. Без шанс да ги вплете. Без да може да усети топлината й.

- Не се опитвай отново, иначе може да стане перманентно. - отряза една от новите вийли - Стигнахме.
 

Това РП пресъздава ключов момент от Главната сюжетна линия (ГСЛ) на форума. Повече информация относно ГСЛ можете да прочетете тук (клик).

Знаеха.

Скачането през прозореца, звучеше като все по-прекрасна и по-прекрасна идея. Келпи можеше да фрасне в лицето и да знае какво да очаква в ответ.
Тук?
Твърде много нови лица.

Стаята се разжужа като кошер с влизането й. Вийлите се разшептяха. Не, не кошер, като вятър сред листата на гората.

- Дива?
- И ще ми се крие видиш ли!
- Това им е набило Министерството, че е срамно!
- Как така не е родена?
- Тази дивачка?
- Казах ли ти? Ма "неее ния я познаваме, обикновено момиченце си е"!
- Дете е... страх я е.
- Изобщо не трябва да се обучава с по-низши деца.
- Толкова промиват обществото, че младите предпочитат да се крият
- Ще си върнем статуса. Време е.
- Колко време е успяла да се крие?
- Дивачка!
- Време е.


..да не гледаш никого в очите, освен ако не те помолят.

Оп... това изхвърча през прозореца, по бързо от колкото очакваше. Но не се сдържа да ги огледа: коя, какво шептеше, какво мислеха?
Какво очакваха от нея?

...да се поклониш, когато влезеш, и да целунеш ръката на Главната вийла.

През лицето на Анастасия мина гневна гримаса и в същата секунда Емилия я блъсна на земята. Изглежда ако не коленичи, ще я накарат.
Страха я беше смразил.
Но никой не направи нищо въпреки.
Дори и баба Лили, не каза нищо.

Секунда забавяне. Ръката протегната към нея, за да покаже раболепието си, се стрелна в звучен шамар. Лицето й се зачерви. Главната вийла не си поплюваше със замаха. 
През набилите сълзи видя, че ръката отново е пред нея.
В очакване.
Групова въздишка всякаш мина през стаята като понечи да поеме ръката и да я целуне.


Ако не коленичи, ще я накарат.

Но това не й беше по характера.
Не беше като останалите да се преструва. 
Не погледна към Анастасия, не искаше да вижда сдържаните сълзи. 
Целуна ръка, но същевременно и устните й се сгърчиха в озъбване. Като притиснато куче.

Дивачка.

Нов шамар.

 
 

Басейнът бе издигнат в стаята и до него водеха мраморни стъпала.

Вийлите лека полека почнаха да се нареждат като лъчи с център от водата и задяваха пев. Едон по един гласовете им се свързваха в напев. Мелодията се лееше като родопска песен, но думите не бяха отчетливи.
Когато стъпалата бяха заети и всички гласове се бяха вплели в песента, водата заискря. Лунно бяла светлина обля залата и вийлите.

- Съблечи се. - прошепна й баба Лили
- МОЛЯ!? - макар и скандализирана, Люба не посмя да надигне глас и да секне песента, затова изсъска протеста си.
- Трябва да пристъпиш гола в басейнчето, да вземеш лист от розата, да го поставиш под езика си и после да се потопиш изцяло.

Тонът й, макар и мек, предполагаше, че няма избор по въпроса. Ако не го направеше дали щяха насила да я натикат във водата? Направо по-добре да я удавят както са тръгнали нещата.
Или щяха да седят така докато не го направеше.
Започна да сваля една по една дрехите си, сгъвайки ги на прилежна купчинка.
Моташе се.
Но никой не я пришпори - песента се лееше сякаш в очакване. Направи плаха боса крачка по студения под. Жените не я поглеждаха.
Всички гледаха напред към водата. Искрящата вода, я притесняваше, но все пак пристъпи вътре. Колкото по-бързо приключеше, толкова по-бързо щеше да се върне при приятелите си. Дали Рея им беше казала, какво се случи?

Когато водата достигна до стомаха й се огледа назад. Баба Лили също се беше включила в напева.

Какво следваше?

Листото от роза!
Постави го под езика си... и се потопи със стаен дъх.

---

Първоначално бе обгърната от мрак, въпреки светлината, която бе видяла преди малко.


После сякаш от нея самата почна да струи сияние.


В подводната тишина се разнесе звука на песента, и прокънтя из цялото й съзнание.

Когато костите й затрептяха и въздуха й бе на свършване, множество безплътни ръце сякаш я повдигнаха нагоре към повърхността.

---

Обви я чиста бяла кърпа, държана от непозната вийла.
Часовникът на стената отброи следващия час.

Не искаше да я нарича Люба, но мразеше Голуба повече.

Ирина беше твърде мила и доброжелателна.

Сигурно това и беше целта, Люба да свали гарда и... И какво? Имаше доста възможности. Да следят ученици през нея? Да се доберат до плановете им? 
Нямаше пък да им ги предостави.
Сигурно просто се правеше, иначе нямаше да й я поверят. Намаше да я дадат на нея, ако Анастасия имаше каквото й да е съмнение в лоялността й.

Значи трябва да внимавам.

- Каква е тази абоминация която сте ми сложили?
- Рокля. - Опит за шега? Не разведри много ситуацията и момичето изгледа Ирина с "не, верно ли" поглед - Едно от "изпитанията" през които трябва да минеш.
- Къде са ми нещата?
- Ей там, където ги остави. За сега ще трябва да носиш роклята, докато покажеш "цивилизованост" - сякаш се смръщи на идеята, или пък не вярваше момичето някога да го постигне, Люба нямаше как да прецени - и заслужиш свободата да избираш сама дрехите си.
- Какво стана със всички вийли сме диви?
- Не определям аз правилата.
- Сигурно. Как тогава си отговорна?
 
Нещо неразгадаемо мина през ведрото лице на Борякова. И нея ли трябваше да натисне, за да види истинския й цвят. Или трябваше да го играе кротко и ъгх... послушно. Второто щеше бързо да пропадне. Не умееше все още да лъже, беше й по-лесно да маже напоследък. Но не и директна лъжа.

В този момент се усети.

Послушна ли? Роклята имаше и друга цел... да я отдели.
Да покаже на всички, че не е една от тях.

край