Дългите и сякаш натрапчиво лепкави и скучни следобеди се бяха отразили на младата вещица отчайващо. Пореден час се изнизваше, часовникът влачеше стрелките си подигравателно, а тиктакането по-скоро звучеше като „ха-ха“, а не с си обичайното и успокояващо „тик-так“.
Тежка въздишка се изплъзна от устните на девойката преди да я осени прозрение. Ама днес е четвъртък! О, какъв сладък миг на нирвана донесе това на Доротея, която подскочи сякаш опарена и набързо обу тъмнозелените и вече доста захабени ботуши, грабна огромната плетена кошница, която баба ѝ завеща когато Тея реши да поеме билкарската задача и набързо навлече мекото наметало, което висеше на една кука до входа на „Еделвайс“.
Четвъртък надвечер е най-подходящото време да се берат билки!
–И да не правиш бели, Фреди! – подвикна Доротея към току-що разцъфналия страшен бряст, който напоследък създаваше прекалено много неприятности за малките си размери.
Вратата на билкарницата се хлопна зад гърба на вещицата, която с уверена крачка пое към полето оттатък хълма. В четвъртъците, когато слънцето се готвеше да се търкулне в небето преди да се скрие, билките придобиваха много по-силни лечебни свойства. Това, казваше баба ѝ, се дължеше на нимфите, които по архаична традиция всеки четвърти ден от седмицата, в четвъртия час след обедното слънце, подаряваха на поляните, ручеите и горите своите нежни песни. Всяко листенце хаплива коприва, сънен джоджен, царска мента и изобщо всичко зелено, процъфтяваше, изпълнено с необичайна, дива и необуздана магия, която изтляваше до следващото утро. Не всеки билкар бе запознат с тези тънкости. Затова и семейство Дрекови бяха пък най-добрите (не само в политиката).
„О, какъв хубав завършек на скучния четвъртък!“
Да пътува с летекод не беше най-любимият начин за транспорт на Доротея. Но в деликатни моменти като този, то летекодът беше най-ефикасен. От джоба на мантията си с цвят на прясно изпечена керемида, младата вещица извади празна кутия кибрит. Пръстите ѝ се обвиха около картона, времето се огъна, вътрешностите ѝ се качиха в гърлото ѝ, ушите ѝ изпукаха и.. Всичко свърши за по-малко от петнадесет секунди. Времепространството не се подчиняваше на кутията с кибрит на Тея. Нито пък на заплашително позеленялото ѝ лице, което подсказваше приближаваща опасност от потенциално повръщано.
След няколко кратки минути на осъзнаване и на дълбоко дишане с цел избягване на разпиляване на вкусния обяд в краката си, Доротея се озърта наоколо. Поляната бе толкова красива по залез. Тревите, обагрени в капчици от днешния дъжд, отразяваха наситеното оранжево и червено на сбогуващото се слънце с такава грация, че на Тея ѝ се прищя да нарисува пейзажа, който се разпростираше пред очите ѝ. Не, че беше надарена с подобен талант или пък разполагаше с нещо по-различно от обикновен молив, скътан някъде в джоба, но природата я вдъхновяваше.
„Е, време е за работа.“, помисли си вещицата и се захвана със събирането на бодри билки, полагайки ги нежно и внимателно в кошницата.
А билките бяха нейната страст. Знаеше всичко за всеки стрък, бодил, листо, корен и цвят. Знаеше как магарешкото ухо трябва да се свари на бавен огън, а водата сетне ставаше за промивки на рани. Знаеше, че късните макове се стриваха в чуканче обратно на часовниковата стрелка и работиха отлично в отвари за просперитет. Въобще Доротея бе ходеща енциклопедия на тема билкология.
Неусетно, изгубена в мисли и заета да откъсва внимателно поредния стрък, слънцето се бе катурнало и изчезнало. Тъмнината на априлската нощ бе обгърнала полето, а луната целуваше последните будни цветчета на дърветата, подготвяйки ги за сън. Вещицата въздъхна. Не се случваше за първи път да мръкне, докато тя унесено вършеше своите задачи. Даже се случваше прекалено често.
Тея хвърли поглед към отрупаната с всевъзможни билки кошница и се усмихна доволно преди да я вдигне от земята и да бръкне в джоба на мантията си за кибрита. Вечерта се очертаваше да бъде спокойна, вятър нямаше, щурците свиреха своите приспивни песни, а звездите светеха тъй ярко..
Летекодът работеше безпроблемно. Времето отново се сгъна, поляната се разля в неописуема пихтия, вътрешностите ѝ отново се разпиляха в необичайни места и ето, че Тея отново се озова стъпила върху калдъръма на улицата, която я делеше от площада. Не след дълго се опомни, окопити се и стисна здраво кошницата преди да рппоеме към билкарницата.
В небето нямаше и едно облаче. Улицата бе тиха, спокойна. Магьосниците отдавна се бяха прибрали и сигурно вече сънуваха третия си сън. Доротея прескачаше една катурната делва, когато иззад гърба ѝ се чу рев на котка, която звучеше някак изплашена. Вещицата се обърна, за да види откъде идва звукът, когато тъмна фигура профуча край нея, събаряйки я на земята. Тея вдигна пръчката си и понече да изрече заклинанието за светлина, но очите ѝ разпознаха лицето на тъмната фигура – издирваният престъпник, който вдигна цялото магьосническо общество на Балканите със своята коравосърдечност и неистова жажда за мъст - Димя Калушев. Калушев бе направил невъзможното и бе успял да избяга от тъмниците на „Моргьол“.
Зениците на очите ѝ се разшириха в ужас, но преди да успее да реагира, Димя се бе изпарил. Вещицата се изправи, стиснала пръчката си здраво в ръка. Торбаланово вече бе опасно място. Готова да покоси с „вцепени се“ всеки, който се изправи на пътя ѝ, червенокоската се разбърза към „Еделвайс“.
Всяка взета крачка я приближаваше към дома, сърцето ѝ тупкаше несмиримо в гърдите ѝ и страхът бе плъзнал като катран по гърба ѝ. Площадът бе полу осветен и тих. Деляха я точно три стъпки от вратата на билкарницата, когато някой се изпречи пред нея.
–Вцепени се! – извика Тея към непознатия, подозирайки, че пред нея стои отново ужасяващия престъпник.
Когато тялото на отсрещния се свлече близо до стълбите на „Еделвайс“, Доротея се приближи и.. ахна.
–Тервел! Какво по дяволите правиш тук?!
п.с. ех, как ми личи, че не съм писала отдавна, хич не съм лаконична
Индекс
by 
62
Сила: 4
Издръжливост: 4
Интелигентност: 4
Ловкост: 3
Магия: 6
Късмет: 24
