Пристигане в "Мунгав"

First topic message reminder :

@Юлий Звездинов  @Ясен Тошев


Отново беше доджнала приятелите си.
Правеше го твърде често напоследък, но сега поне беше под претекст че ще води Ясен и Юлий до Мунгав. 
Огледа се още веднъж преди да излезе. Гръндж вида почваше да й харесва, но кипренето отнемаше твърде много време - молив около очите, тъмно червило и лекото черно бийни на косата. Топло беше за зимни шапки, за щастие имаше и по-леки. 
Да живее нормалната мода.
Не можеше да повярва че го казва тя.

- Ясене! Готов ли си? - гласа й се разнесе из двора, момчето беше супер впечатлено от къщата на дървото и беше решило да я окупира - Отивам да взема Юлий и се връщам!


През вратата на галерията беше за секунди в Торбаланово. Когато стигна страноприемницата, момчето вече беше готово, все пак му беше втора година.
Обратно във Велико Търново отново през галерията. От там щеше да им е по лесно да стигнат до Мунгав. Бързо и лесно, бяха готови за вечерната разходка. Ясен също се беше пакетирал за учебната година и гледаше с блеснали очи.

- Сега какво?
- Сега ще вземем панорамния път, за да знаеш как да ходиш и сам ако се наложи.
- Ъъъ, а как ще стигнем?
- Колело! Не ме гледайте така, - засмя се - няма да ви карам да въртите педали по планината. Споко, аз ще ги въртя, не ползвам магия за такива неща.
- Сигурна ли си?
- Да, така ходя всяка година. Хайде до полунощ трябва да стигнем за ритуала на Ясен.


Вярно на думите й колелото беше съвсем обикновено, но обурудвано със страничен кош за пътници. Единствената магия беше на малкия багажник, благодарение на Илияна, че да събере торбите и куфарите на трите деца.

- Готови? Следваща спирка магическото изворче!

Колкото и да се радваше Рея, че новата година тъкмо започваше, толкова и бе напрегната, заради това. Майка ѝ успя да ѝ дигне нервите точно преди един час. То не беше взела ли си си достатъчно бельо, имаш ли четка за зъби, реши си косата, стига си летяла на тая метла и какви ли не още глупости излязоха от устата на жената, докато гъркинята не повиши тон. Тогава се скараха, викаха си, Адонис (баща ѝ) се включи, бебето се разпищя, бабата се размрънка, че не може да си чуе турските сериали. 
Идилия.
През цялото време Рея стоеше със скръстени ръце и навъсено лице. Искаше да мрази, да перне някого и евентуално да хапне някоя вкусна храна, за да успее да удуши чувството на гняв в себе си.

Папандреус погледна с крайчето на окото си малкото бледо нещо. Онова, което ѝ беше съквартирантка.
Някъде в далечината се чу детска глъчка. Първокурсниците прелитаха наоколо.

- Ъгх.
- Досадници.
- Мхм. И ще трябва да ги слушаме цяла година при това. Тъпи лапета.
- И сополиви.
- И сополиви. - потвърди Рея.
- Винаги можем да пратим омагьосаме някое. Или пък да го пратим в болничното отделение. Или пък ... - зареяно отправи очи белокосата в небето и това накара гъркинята да се прокашля, преди от магьосник третокурсничката да се бе превърнала в сериен убиец.
- Зина.
- Размечтах се.
- Зааааабелязах. Да не си се скарала с майка си?
- Щях, ако съществуваше.

Двете с Рея щяха да бъдат съквартиранти от тази година. Бяха ги уведомили и двете преди началото на учебната година с писмо. Познаваха се, но близки все още не можеше да се каже, че са си. По скоро - далечни. Или пък на средно разстояние. Знаеха базови характеристики една за друга и все още не говореха на един език.
Именно заради това тъмнокосата понякога се чудеше дали момичето срещу нея бе с потенциална кариера в стендъпа или наистина бе психопат.

- Надявам се да се шегуваш. 
- Може би. - повдигна простичко рамене Зина и моментни тръпки плъзнаха по чуждия гръб.

- Та, къде е Люба? - настоя Зинаида, на което Рея моментално се смръщи. Скръсти ръце за момент, но след това бръкна в мантията си и изкара телефон от там. Натисна копчето и видя, че съобщенията, които бе изпратила на приятелката си, все още стояха "Непрочетени". Гъркинята изкриви още повече лицето си, защото пред нея сега щяха да стоят два варианта. Или Люба не си бе прочела съобщенията, защото ТАКА, или бе изчезнала, някой я бе вързал и телефона ѝ бе изхвърлен от похитителят в някое бездънно езеро. 
Дано бе второто.
- Какво е това? - полюбопитства Зинаида. До колкото равното ѝ изражение и тон можеха да създадат това усещане.
- Телефон. - отговори кратко тъмнокосата и натисна копчето отстрани, за да заключи устройството. Екранът - потъмня.
- А! Това да не е предмет за Лумос и Нокс? Интересно.
- Не. По това можеш да си пишеш с хора.
- Защо?
- Как така Защо? Защото искаш да ги видиш какво правят. Дъъъ.
- Защо не пратиш сова просто?
- Защото са бавни. - извъртя очи гъркинята.
- Интересно. Разкажи ми повече.
 Рея обърна главата си в посока на бъдещата си съквартирантка и забеляза как по лицето ѝ пробягна нещо. Емоция ли, интерес ли, тик ли беше, инсулт ли получи? Абе нещо беше и накара ъгълчетата на очите ѝ да потрепнат палаво. Преметна един кичур коса зад ухото си и се надвеси над устройството, което Папандреус държеше все едно е филия с лютеница.
- Амиии ... - започна притеснено. - Има приложение за това, но ти трябва Интернет, за да можеш да го ползваш. На другият човек също, за да ти получи съобщенията. Можеш да пращаш снимки също и клипчета и звук, а и миймове. Те са забавни. От скоро има и рийлове.
Зинаида се закова на място и обърна ококорените си вече очи към Рея. Едната ѝ ръка се пресегна напред, все едно искаше да сграбчи телефона, но момичето бързо овладя вълнението си. Дланта замръзна във въздуха, пръстите, вече под командването на Кражова се свиха бавно до оформянето на юмрук, след което насилствено тя прибра любопитната си, повлияна от емоции ръка.
- На български ли говореше? Каза много думи, от които почти нямаше познати.
- Да. Всъщност, някой от думите не са български, ама си нямаме други, за това ползваме тези. Французите сигурно си имат специална, защото те си имат и отделна дума за компютър, ама тук не сме такива сноби. Та, така.
- Телефон ... компютър .... миииииймове. - произнесе в транс третокурсничката, все едно изброяваше своя списък за убиване.
- Даааа. - проточи Рея и в този момент вия познат лица. Прибра бързо телефона и посочи с пръст- Ето ги останалите.