Краят на една епоха

@Симеон Манев   @Ясна Соколова

Всички знаеха. От къде бяха разбрали? Глупав въпрос. Естествено, че от нея. Тервел направо вреше и кипеше отвътре, неспособен да си намери място. И защо точно в последната седмица? Сега всички щяха да го запомнят само и единствено с това.

Тервел Върколакът.

Косматият Тервел.

Замайваше се само като си помислеше.

Докато вървеше по коридорите, в очите на всеки виждаше едно и също: учудено отвращение или злобно ликуване. Тези от първата група си припомняха всичките случаи, в които са седели близо до него, разминавали са се на някоя врата или по-лошо: плували са в един басейн по време на парти в Банята с бронзовите чешми. Че нали върколаците могат да разнасят зарази! Онези от втората група се радваха, сякаш съдбата им бе сервирала тази новина като подарък. Ами, да, Тервел Шаханов – наследник на едно от най-богатите семейства в България, всъщност беше получовек. Сега те несъмнено бяха по-важни от него. Говореше се, че му е осигурено място в Министерството на магията веднага щом завърши, но уви, вече нямаше да е възможно. Че кой е чувал за върколак на висок държавен пост!

Завивайки по коридора към кабинета по Трансфигурация, Тервел зърна леля Радина. Говореше си нещо с леля Траяна край гоблена на Барнабас Глупака. Когато го видяха, те му се усмихнаха самодоволно.
„Как ме изигра“, помисли си, впил леден поглед в леля Радина. Разбира се, че тя беше разпространила тайната му. Разбрала бе, че той доносничи и на други вийли, а не само на нея. Прекалено голямо предателство за нея, за да го преглътне просто така. Трябваше да му отмъсти по подобаващ начин, а какво по-хубаво от това да се възползва от най-големия му страх. Сам се беше поставил в ръцете й.
– Трябваше обаче да помислиш по-добре, плашило такова – каза го на глас, но никой не го чу.

След края на часа по Трансфигурация Тервел спря Симо на вратата и го погледна с най-сериозния си поглед. Симо първоначално се ухили, но после физиономията му се промени в леко учудване.
– Брой ме в групата.
– Шегуваш ли се? Нали знаеш, че завършваме след една седмица?
– Не ме интересува. Искам да им отмъстя за всичко.
Симо го погледна с любопитство. Напоследък двамата бяха започнали да възраждат добрите си отношения. Често си говореха из коридорите и веднъж даже си спретнаха един приятелски дуел. По негласно правило никой не говореше за заниманията на другия: Тервел не споменаваше бунтовническата група и Симо не споменаваше приятелството на Шаханов с вийлите. Знаеха, че не бива да кръстосват пътищата си по тези въпроси. Тервел обаче от край време се чувстваше виновен и искаше да се освободи от зависимостта.
– Ще ми помогнеш или не? – погледна Симо право в очите.

Симо наистина не можеше да си представи колко трудно му беше на Тервел. Двамата прекъснаха комуникацията си точно след ухапването, преди две години. През цялото това време Шаханов бе споделял само с Ясна мъките си: първите трансформации, когато трябваше да търси начин да се скрие и да опази околните; периодите на възстановяване, когато цялото му тяло се тресеше от болка; белезите в огледалото, както и липсата на контакти, докарали го до прага на депресията…

Защо не беше споделил със Симо? Не знаеше. Може би му се сърдеше, че не го бе потърсил пръв, когато спряха да си говорят. Може би не искаше Симо да разбере за слабостта му и да го гледа по различен начин. Какъвто и да беше отговорът, Тервел се радваше, че сега вече може отново да говори със своя приятел. Осъзнаваше, че това му е липсвало страшно много.

Впрочем „Алфа“ си беше един доста приличен прякор, особено ако имаме предвид голямото его на човека, който щеше да го носи. Вероятно всички в тази бунтовническа група имаха прякори и това бе напълно естествено – нямаше да тръгнат да си крещят имената по коридорите. Причината за бурната емоционална реакция на Тервел беше, че сега за пръв път получаваше доказателство, което потвърждаваше страховете му от преди малко: хората вече щяха да го виждат само като върколак. Имаше чувството, че думата е татуирана с червено мастило върху челото му. Сякаш трябваше да се раздели завинаги в името си и да се примири, че е станал… чудовище. Тези мисли го ужасяваха.

След малко Тервел осъзна, че се държеше глупаво. Факт беше, че всички вече знаеха за него. Нямаше връщане назад, колкото и да му се искаше. Един прякор не значеше, че ще загуби себе си, особено що се отнасяше до Симо, Ясна и другите му приятели. Тервел Шаханов бе нещо много повече от върколак. А може би днес щеше да им даде и нещо друго, с което да го помнят до края на живота си.

– Ще ги ударим там, където най-боли – обяви Тервел и приглади косата си назад с дългите си пръсти.
– Искаш да спрем разпространяването на клюки в училището? Мисля, че дори и твоето оттегляне от процеса е достатъчно – Симо го изгледа сериозно, после се засмя до уши.
– Много смешно.
– Шегувам се, не избухвай пак– каза тъмнокосото момче и го потупа по рамото.
– Искам да направим нещо голямо. Нещо, което да разтърси цялата система. Какво ще кажеш да затворим всички вийли в подземията? Да напълним килиите? Мисля, че е постижимо. След това да неутрализираме всички медальони… И да взривим Покоите на вийлите… И…
– И да се самоубием? Мислиш, че ще ни се размине ли?
Тервел обаче не го слушаше. В главата му вече се разиграваше низът от събития, които водеха към огнен завършек.

– О, я идвайте тук! – нареди Тервел и протегна едната си ръка към Ясна, а другата към Симо, сграбчи ги за вратовете и така ги притисна към себе си, че нечии кости изпукаха зловещо. – Липсвахте ми толкова много!

Чувството да прегърне най-добрите си приятели след толкова време беше неописуемо. Сякаш емоциите днес не му бяха достатъчни. Преди малко беше готов да разбие стена с юмруци, а сега трепереше от щастие. Внезапно му се прииска да заплаче и да не пуска Ясна и Симо. Нямаше как иначе да се освободи от това огромно напрежение, което висеше на раменете му като огромни торби с цимент. Намираше се в море от емоции и не знаеше как да плува.

– Тервеле, лигите ти ли са това? – обади се Ясна, опитвайки се да се измъкне от захвата.
– Мне – каза Тервел и я придърпа още по-близо. Когато проговори, вече по гласа му можеше да се познае, че е разстроен. От очите му се стичаха едри капки сълзи и част от тях наистина бяха попаднали върху лицето на Ясна.
– Добре, мисля, че вече преминахме границите на социално допустимите прегръдки – каза Симо, който въобще не се съпротивляваше, въпреки че определено не беше от хората, които проявяваха физическа близост.

Тервел не можеше да ги пусне. Всичко, случило се през последните две години, премина през ума му като колесница, теглена от тестроли. Пропадането в подземията, когато имаше чувството, че ще умре под земята. Огънят на Самодивския фестивал. Ухапването. Родителите му. Бягството от вкъщи. Борис. Защо той? Понякога си мислеше, че съдбата го наказва за прекрасния живот, който бе имал преди всичко това: скъпи дрехи, пътувания по целия свят, имения и единствената грижа какво да си облече, за да изглежда по-скандално на следващото училищно парти. В известен смисъл обаче не съжаляваше, защото без големите предизвикателства най-вероятно щеше да си остане разглезен и неспособен да се постави на мястото на друго човешко същество. Променил се беше за по-добро.

– Съжалявам – каза през сълзи и най-после ги пусна, за да ги погледне в лицата. Те бяха видимо смутени. Наоколо вървяха ученици, които зяпаха случващото се с любопитни очи.
– Тер, ще ти подпухне лицето, недей така – изрече Ясна със сериозен тон, но след кратка пауза и тримата прихнаха да се смеят.

Тервел обожаваше Ясна, но знаеше, че се беше държал с нея ужасно през последните седмици. Не знаеше как бяха стигнали от това да са непрекъснато заедно до почти пълно мълчание. Ясна му бе помогнала в най-трудните моменти след ухапването. Колкото й да я обичаше обаче, той така и не й беше споделил голямата си тайна: Параскева. Това бе поставило между тях една невидима преграда, увеличаваща се с времето, за да се превърне в бездна. Не помагаше и цялата драма с изчезналите им приятели – Ясна беше преживяла това особено тежко, без Тервел да и окаже каквото и да е подкрепа.

– Дойде ми в повече – каза Тервел и започна да си трие очите. Бяха се зачервили като домати.
– Знам, но не давай на онази харпия Радина да те види сега, защото ще си помисли, че е заради нея.
Русото момче се ухили. Това наистина беше аргумент да спре.
– О, аз ще разплача нея – закани се Шаханов и лицето му помръкна леко.

Бяха се разположили на летящите пейки, които, както името им подсказваше, от време на време сами се отлепяха от земята и политаха пет метра нагоре във въздуха. Промушваха се в короната на един дъб, където седящите престояваха за около десет минути, заобиколени от зеленина и пеещи птички. След това пейките пак сами се спускаха обратно на земята, освен ако всички седящи не подсвирнеха с уста заедно – знак за пейките да останат горе. Това беше любимо място за срещи на много ученици, особено през топлите месеци, когато всички търсеха сянка и прохлада. Е, и където да клюкарстват и да се целуват.

Тервел, Ясна и Симо откриха всички пейки на земята, защото повечето ученици бяха в час, а и наближаваше края на септември, когато вече не беше толкова приятно да се стои навън. Точно сега обаче им трябваше уединение, затова решиха да поспрат тук. Измагьосаха си по едно горещо кафе и се изстреляха в короната на големия дъб.От всички страни ги обгръщаха шумолящи листа и птички, които чуруликаха весело. Симо се беше разположил в единия край на пейката, с висящи крака и една голяма черна чаша в ръка. В другия край на пейката бе Ясна, седнала по турски и стискаща яркорозова чаша. В центъра, както предполагаше и егото на човека, се намираше Тервел. Той бе прегърнал колената си, а чашата му с формата на кристално кълбо левитираше пред лицето му, като от време на време сама се завърташе като пумпал и хвърляше отблясъци. И тримата се усмихваха, но най-вече Тервел, който се чувстваше пълен с енергия.

– Е? – каза Симо и вдигна поглед към Тервел.
– Какво? – сепна се русият.
– Сега е моментът да разкриеш всички тайни на врага.
– Кои тайни?
– Знаеш. Не си ли чул нещо, което да ни е от полза?
Тервел стисна малко по-здраво коленете си. Много добре разбираше намека. Самият той си беше задал този въпрос преди около час. И досега обаче нищо не му идваше на ума. Имаше чувството, че през тази една година е научил само клюки за вийлите.
– Леля Радина и леля Силвия се мразят. Можем да ги накараме да се скарат и…
– Шегуваш се, нали? – Ясна го погледна ухилено.
– Ох, не знам – започна да се оправдава. – Сега съм малко объркан. Трябва да помисля повече…
– Не може да не си чул нещо важно през цялото това време!

И тогава нещо светна в съзнанието му като лампа.

Спомни си един кратък разговор с леля Радина, когато обсъждаха симулациите в Слънчевия коридор. Тя му беше казала следното: „Това е магия, от която се нуждаем“. Тервел я беше погледнал неразбиращо, но тя веднага бе сменила темата.
– Не съм сигурен, но мисля, че правят нещо с магията ни по време на симулации. Взимат частица от нея и… я използват. Това е много важно за тях.

Симо и Ясна спряха да се смеят.

Тервел се извърна настрани. Винаги когато се замислеше за изчезналите, му причерняваше пред очите. Какво ли  е беше случило с тях? Вихрен, Люба, Яна… Лицата им изплуваха едно по едно в съзнанието му. Протягаше ръка към тях, но те винаги оставаха далеч. Физиономиите им бяха безизразни, като на кукли. Искаше да им изкрещи да се върнат, но от устата му не излизаше никакъв звук. Не знаеше как да им помогне и в същото време не можеше да продължи напред без тях.

Изчезванията бяха започнали преди около година. Тервел си спомняше, че медиите пишеха от сутрин до вечер на тази тема. Роднините на изчезналите бяха организираха протест в Министерството на магията, с настоявания за по-бързо разследване от страна на аврорите. Не след дълго започнаха да се разпространят слухове, че вампирите и върколаците са виновни за изчезванията. По-консервативните кръгове в Министерството веднага инициираха законодателно промени, които уж трябваше да повишат сигурността в обществото. Тервел знаеше, че виновникът е друг. Черните пръсти на Параскева се прокрадваха в мрака и оставяха едва видими следи по всичко, до което се докосваха. Момчето често си мислеше дали да не сподели това, което знаеше с някого, но страхът го спираше. След случилото се на фестивала Параскева имаше основание да го ликвидира и той не искаше да си навлича отново гнева й, щом по някаква причина бе избрала да не го закача.

– Тер?
Той се сепна от унеса. Яна и Симо го гледаха с очакване.
– Имаш ли някаква идея?
– За кое? – попита той, разтривайки с пръсти слепоочията си.
– Какво се замисли? Говорихме за магията, която вийлите искат да ни вземат – Ясна прошепна последните няколко думи.
– Казах ви : не знам – отговори Тервел с подчертана острота в гласа. Приятелите му явно си мислеха, че вийлите са му били първи приятели. Нещата въобще не стояха така. Вийлите се доверяваха само на своя вид и бе възможно да разкрият нещо на другиго само по случайност, без да искат и обикновено във връзка с любимото им занимание: да клюкарят.
– Трябва да разберем – каза Симо и свали за момент очилата си. В очите му горяха онези две малки пламъчета, които Тервел така добре познаваше.
– Няма да е лесно – каза Ясна.
– Да, но сме длъжни да опитаме. Разбира се, няма да разбием някоя врата посред бял ден, нито ще се бием с армия от вийли… – Симо се засмя.

Между тримата се възцари кратко мълчание, по време на което всички гледаха замислено шумолящите листа на дървото и късчетата синьо небе.
– Да го направим – Тервел се обърна към приятелите си с решителен поглед. – Имам план. Чакайте ме в полунощ пред Банята с бронзовите чешми. Не ме питайте сега.
– Така те искам, Алфа! – Симо сграбчи рамото на русото момче и го разтресе енергично. Ясна се усмихна.