Крадецът на книги

@Елизавета Скавронска

– Е, и? – попитах, стискайки зъбите си толкова здраво, че някой от тях като нищо можеше да изскочи от устата ми.
Библиотекарката ми хвърли поглед, в който се преплитаха шок и гняв. Шок, защото никой не си позволяваше да й говори с такъв тон, а гняв, защото знаеше, че е безсилна. Тази игра я бяхме играли и преди.
– Господин Шарков, предупреждавам Ви! Не можете да държите книгите колкото си искате! Госпожица Скавронска… – тук Паунова вдигна показалеца си, стрелна го напред, при което той мина само на два-три сантиметра от носа ми. Сочеше към едно момиче с платинено руса коса, което четеше залисано някаква книга на няколко метра от тях. То сякаш забеляза с периферията на зрението си, че библиотекарката сочи към нея; остави за момент книгата и повдигна вежди въпросително. – Госпожица Скавронска чака за тази книга! Тя е следваща в списъка! Тук има ред, разбирате ли ме?

Истеричните писъци ме уморяваха. Последният път бяхме стигнали чак до кабинета на Анастасия Харкова, главната вийла. Паунова настояваше да ми наложат наказания, задето не бях върнал една книга от миналата учебна година. След като Харкова разбра как се казвам, близо две минути не успя да измисли какво да прави с мен. Накрая ми даде само три допълнителни часа в Слънчевия коридор. 

Вийлите никога не се държат с мен по начина, по който се държат с останалите. Мога да танцувам върху масите на закуска и пак няма да ме пратят в подземните килии. Разбира се, не бива да злоупотребявам с привилегиите си. Що се отнася до Паунова, по-добре е да спазвам правилата, колкото и да са досадни, за да си спестя пронизителното й пищене и за да мога да продължа да взимам книги от библиотеката. Истината е, че просто бях забравил за онази книга, заради която ме водиха при Харкова. А сега ми остават буквално две глави, за да приключа. Не съм закъснял дори с един пълен ден! 

– Господин Шарков, веднага предайте книгата!
– Не – казах, ухилих се злобно и се обърнах. – Ще я върна утре.

След това, въпреки виковете и размахването на ръце от страна на Паунова, се обърнах и закрачих към изхода. С крайчеца на окото си видях онова момиче от преди малко. То ме гледаше с досада и неодобрение. Явно беше разбрала за какво става дума.

Можех ли да върна „Полет над хипогрифско гнездо“ и да го взема пак след две седмици? Вероятно. Но въпросът е принципен. Не мога да позволя на една проста библиотекарка да ме командва. Трябва аз да налагам условията, както често казва татко.

Когато излязох от коридора, водещ до библиотеката, се поуспокоих. Винаги се притеснявах да не ме забележат, че ходя да си взимам книги. Затова се навличах, както сега, с дългата черна мантия и шапката, скриваща цялото ми лице.

– Ей ти! Спри! – чух някакъв глас зад себе си. Обърнах се лекичко и видях същото русо момиче от библиотеката да върви с бързи крачки към мен. Погледът й бе буреносен. Явно щеше да си търси белята. Направих се, че не съм я видял и продължих напред. Исках да стигна до Грифонарика, а оттам в двора, за да си дочета книгата.

@Алцек Шарков

" ... и там, където има мрак всичко ни се струва черно, но щом плъзне светлината, се вижда пурпурният цвят, доскоро скрит от взора ни.
Топлината на изстиващото тяло носи стипчивия дъх, който опиянява и последните конвулсии на сърцето изпръскват кръвта, разпалват жаждата. Така разпореният труп грейва в нова светлина, нежните тъкани на вътрешностите галят като влажна коприна пространството и разбираш колко егоистично е да се държи далеч от взора ни това съкровище. Те са истинското богатство- в тях се крие развала, над тях липсва подобна прелест, затова именно те са същинската наслада. Завистливата бледа кожа пази от нас прекрасните пурпурни краски. Но ние ще ги изкараме на повърхността, защото тя е слаба, тя е там, за да бъде премахната. За всекиго има по нещо, вампирите ще се къпят в кръвта, върколаците ще разкъсат онуй, що сухожилията още държат към хладните кости, а магьосниците, магьосниците ще дадат мир и покой на душата, докато тя бавно напуска тялото….“
Внимателно разлиствах страниците на книгата, която бях хванала, като от време на време поглеждах ръчния си часовник, скрит под мекия ръкав на пуловера ми с цвета на дума ми, с оглед на тенденцията вечно да закъснявам, отплесната от поредното четене. Но както съм аз виновна, че има къде, къде по-интересни истории от тези на преподавателите. И толкова много още, което трябва да се прочете на този свят.
За пореден път бях се изключила от околния свят и всичко, което можеше да разруши спокойствието ми, докато фоновия шум на викащи, пищящи и прочие всякакви такива изцепки просто преминаваха от едното ми ухо и излизаха през другото. Искрено се учудват от иронията на съдбата, че именно госпожа Паунова, пазителят на тишината и реда в Библиотеката, е тази, чийто глас най-силно се чува и се извисява като песнопойна птичка из помещението. Ах колко жалко, че не можеше да чурулика баш като птичка.
„И там, където има мрак, всичко ни се струва черно….“
Поредният път, в който този изречение се появи на страниците нещо ме накара да изровя нос от писанията и да погледна към госпожа Библиотекар и онзи кретен, който караше вените на челото ѝ да изпъкват. Наклоних глава на една страна и за момент ми се стори, че този там го познавах, а аз рядко запомнях лица. Виждате ли, те бяха толкова скучни, колкото и игрите по куидич. Шайка летящи на метли да гонят различни по размер топки и един хвъркащо златно нещо си, ми беше все същото като банда ученици минаващи покрай ми без особена цел и мисия в живота /не че аз имах такива, но още ми беше рано/.
Уви, нещо в мен ме накара да се заслушам в този така неприятен разговор и видиш ли … разбрах, че онзи злосторник, който е взел книгата ми сега водеше разгорещен спор с пазача на криптата. Вдигнах книгата по-нагоре, прикривайки лицето си и стиснах твърдите корици, та чак кокалчетата на пръстите ми побеляха, кротко зачаквайки този гамен да тръгне, че да го конфронтирам за това, което по право сега беше за мен.
И усилията ми, колкото и минимални да бяха те, се увенчаха с късмет. Тръгна той, а аз не след дълго се изправих и оставих книгата на бюрото на госпожа Паунова, че дори ѝ благодарих, с което женицата явно получи нов заряд от нещо позитивно, с което да отмие част от спора по-рано. Сетне се забързах, за да го настигна, че изпусна ли го … замина коня в реката, както казват в мъгълския свят.
-Ей ти! Спри! – изчуруликах с престорена твърдост, защото може да съм всичко, но не и с глас, който да всяка респект и ужас. Тоя, обаче, се направи, че ни ме вижда, ни ме чува, с което изцъках с език.
Затичах се и преди да се усетя направих най-голямата тъпотия на света. Хванах качулката му и го дръпнах, с което разкрих лицето на злосторника, а о каква изненада, че точно хлапакът /защото аз нали съм много голяма/, който се правеше на нещо велико, пък е попаднал в същото място с някой като мен, например, се криеше под черния плащ. Значи Алцек Шарков беше решил да излезе от подземието си и да накара някоя гънка на мозъка му да заработи. Ти да видиш!
-Изисквам си книгата! – разпоредих с крайно мек тон и се намръщих на себе си, карайки чипото ми носле да изпъкне още повече. Но това не ми попречи да вирна брадичка и да го изгледам все едно ми е изял супата с вилица – Искрено не виждам смисъл да държиш в плен книга, освен да ти подпира леглото, затова ми я дай и да се разделим по живо, по здраво.

@Елизавета Скавронска

Чувах стъпките й зад себе си. Бяха гневни стъпки. Нямах никакво намерение да спирам, защото по всяка вероятност ме очакваше още една писклива тирада, като тази, която изслушах преди малко от Паунова. Надявах се момичето само да се откаже и да ме остави намира. Колкото повече време за четене ми останеше, толкова по-бързо щях да върна проклетата книга.

Изведнъж нещо ме хвана за качулката. Усетих как ръката сграбчи част от плата и го издърпа назад. Обърнах се рязко и двамата с момичето срещнахме погледите си. Смръщих вежди и сбърчих нос, мъчейки се да изглеждам възможно най-заплашително. Забелязах, че беше малко по-висока от мен. Стискаше качулката ми с едната си ръка, а в погледа й се четеше престорена решителност.

Намирахме се на Каменния мост. Духаше лек есенен ветрец, все още топъл. Няколко грифона се гонеха във въздуха над Грифонарика и от време на време издаваха тихи писъци.
– Изисквам си книгата! – каза момичето с тон, от който лъхаше колебание. Това ме накара да се засмея на глас. Зъбите ми блеснаха като остриетата на бръснач.
– Знаеш ли кой съм аз? – попитах я, докато си оправях мантията.
– Не, а и не ме интересува! – отговори веднага. Опитваше се да ме гледа в очите, но не издържа и отклони погледа си встрани.
– Алцек Шарков, приятно ми е – казах, като натъртих на фамилията. Протегнах и ръката си напред. На устата ми грееше самодоволна усмивка.

Момичето извъртя очи и скръсти ръце. Явно не възнамеряваше да се здрависа с мен. Аз бързо си свалих ръката. Въобще не трябваше да си казвам името! Тя много добре знаеше кой съм.
– Може ли да си получа книгата? – каза русото момиче и пристъпи от единия на другия си крак, сякаш й беше некомфортно.
– Не! И не си играй с огъня, защото ще пострадаш! – направо го изкрясках. След това си сложих пак качулката и тръгнах по моста към Грифонарика.

Стъпквах твърдо, като се стараех да съм с изправен гръб. Ослушах се за стъпки или глас, но не чувах нищо.
„Правилно решение, връщай се на топло“, казах си наум победоносно. Заизкачвах се пъргаво нагоре по дългите мраморни стълби към Грифонарника, без да поглеждам назад. Чувствах се добре, защото бях постъпил точно както биха постъпили и братята ми в такива ситуации.

Намерих ограждението на грифона си Бонд и започнах да се приготвям за излитане. Животното почна да ме кълве леко по ръцете и краката, толкова се радваше да ме види. Погалих го с пръсти по перата на главата. Без съмнение беше най-красивият грифон в цялото училище. Имаше лъскави оранжеви пера, с преплитащи се бели точки по врата и главата, жълта човка и сини очи, които много приличаха на моите.

След няколко секунди с Бонд тъкмо се засилвахме за полет, когато дочух стъпки зад себе си. Смаян, забелязах същото момиче да се приближава към мен. Изсумтях недоволно и пришпорих с ръце грифона, за да излетя по-бързо.

@Алцек Шарков

Когато между теб и дадено събитие стои пропаст от време, ти започваш да събираш що очите ти видят, всякакви камъчета, дънери и прочие и да ги хвърляш в бездната. Няма мост, който да те прекара отвъд. Няма заобиколен път. Нямаш и нерви да чакаш песъчинките на времето сами да се напълнят, че да ти направят път. И тогава, изведнъж от нищото ти се струва изключително интересно да си намериш и друго занимание, като например да разглеждаш стари вестници, да зачиташ книги, които никога не си харесвал, да човъркаш нещо или някого, да говориш с когото и да е …
Стоях си аз и го гледах този индивид как се отдалечава. Разбира си, че нямаше да му кажа името си. Той пет галеона не даваше за моя комфорт, пък аз давах точно толкова за неговия дискомфорт. И докато той се мислеше за голямата работа мога да кажа само едно. О колко елементарно беше това момче… обожаваше да се прави на тежкар и прочие такива ти ми думи, а сякаш ненавижда идеята да го видят при зубърите с книжка в ръка. Но знаете ли … единственото, което разграничава двете, това обожаване, това ненавиждане бе единствено желанието ни за тях. А после вървете и обяснявайте, че страстите и желанията не са основния ни двигател … Е този ред на мисли се раздвижих. Раздвижих се аз, както развълнувана, защото си намерих нова интересна занимавка, докато не получава това, което исках, така и посърнала от факта, че не мина на моята от раз. И просто закрачих из пространството.
Шум на нокти драскащи в масива и удари на криле се разнесоха, а тръпки ме побиха. Огледах се, качвайки стълбите към Грифонарика. Искрено не харесвах това място. Малко ме плашеше, а под малко разберете адски много. Предпочитах да съм здравостъпила на земята отколкото някъде из кулите, а още повече на гърба на летящ бозайник, който ако реши може да ми прегризе гърлото. И ако онази приказка, че домашния любимец прилича на собственика си … е искрено не исках да си ядосвам грифончето.
Поредната стъпка и почти бях там, а съзнанието ми развиваше интересни мисли. Дааа, единственият непростим грях, казват, бил ненавистта … звучи като мото на хедонистите, като верую на презадоволените. Същински лозунг на безнравствените мрънкала и крадците на книгите като Шарков. Но нима те не са доминиращ вид? Грозно звучи, но истина е!
Влезнах най-накрая в огромното пространство и миризма на типични животни ме удари, което накара лицето ми да се намръщи. Огледах се и видях Шарко, ха, сега си спомних, че бях чула съседката-мъгъл да казва така на кучето си, да впряга летящото добиче и аха да тръгне, когато изцъках с език и пред него и грифона му се изпречи моят най-голям кошмар. Масивното тяло, покрито до половина с катранено черни пера, привидно люспестите нокти на предните … лапи?, извития клюн, черните бездни, които уж се водеха очи и тежките лъвски крака застанаха на пътя му преди да излети нейде си.
-Вега! – викнах на грифона си преди да си е показала характера и да реши, че няма да го спира, а ще откъсне опашката на неговия. Вега само ме изгледа и като всяко средностатистическо пернато наклони глава на една страна неразбиращо. Но после само кресна и си спомних, че може да не е от най-красивите същества, но определено имаше характер за милиони. И да затвърди мислите ми с цялата си наглост се стовари на мястото си, готова да ги спре ако решат да излетят – Харесва ѝ да слуша приказки. Може би ще ѝ почетеш от книгата, която не искаш да върнеш.
Реших вече и аз да злорадствам, а Вега припляска с криле, създавайки леко вятърно течение. И ако преди малко тя бе с наклонена на една страна глава, сега бе мой ред. Явно все пак не бяхме толкова различни, но искрено в този момент се чудех дали пък да не го пусна да си ходи където иска и да продължа с гоненето утре на трезва глава и далеч от пернатите ни любимци?

@Елизавета Скавронска

– Може би ще ѝ почетеш от книгата, която не искаш да върнеш – повторих думите й с престорен момичешки глас, който беше няколко тона по-нисък от нейния. – А ти може да си гледаш работата, освен ако не искаш да претърпиш злополука чрез падане от петстотинметрова височина. Да не кажеш после, че не съм те предупредил. О, чакай, не е ясно дали ще можеш да говориш в състоянието, в което ще си.

Момичето присви очи и понечи да отвори уста, но аз не я дочаках. Вместо това пришпорих Бонд с всички сили, така че да излети по-бързо. След точно две секунди вече… падахме. Долепих се плътно до перата на грифона и затворих очи. Усещах само онзи така познат аромат на сламени клонки и лешници, както и въздушното съпротивление. Бонд ме познаваш идеално – в повечето случаи дори не се налагаше да му давам команди. И сега той сам се спусна надолу като стрела, какъвто ритуал имахме при всяко излитане. Скоростта му беше зашеметяваща. Само на два метра внушителното създание разпери крилете си, а лапите му се потопиха във водата. После направи рязък завой и започна да маха, борейки се с гравитацията. Аз също трябваше да ангажирам всичките си сили, за да се задържа и да не падна във водата. От адреналина сърцето ми затуптя като барабан.

Следваше същото движение, но в обратна посока. Ръцете ми стискаха здраво един сноп с пера около врата на Бонд. Замислих се как досега някое или – да не дава Мерлин – всичките не се бяха отскубнали. Знам, че грифоните си сменяха перата всяка пролет, но не и дали перата им падаха през останалото време. Трябваше да прочета във „Фантастични създания и къде да ги намерим“, отбелязах си наум.

Спускането така ме улиса, че тотално забравих за онова досадно момиче. По обратния път обаче я видях от толкова близко разстояние, че останах като гръмнат. Ако не бяхме се разминали на няколко сантиметра, със сигурност щяхме да се сблъскаме челно. Черният грифон на момичето бе по-голям от моя и вероятно аз щях да съм по-премазаният. При разминаването успях да срещна за момент погледа на русото момиче. В очите му блестяха малки огньове.

„Нарочно ли го направи?“, помислих си удивено. Ако да, значи определено не беше някоя страхливка. Реших, че не мога да оставя нещата така. Трябваше да й го върна.
Дръпнах Бонд за перата. Той нададе тих писък, който винаги си превеждах като „да, сър“, и направи пълен завой. За секунда бях с главата надолу, но се държах здраво и инерцията не ми позволи да се отлепя от седлото.

Докато се спускаме отново надолу, се оглеждах. Нямаше и следа от нея. Къде се беше дянала? Накарах Бонд да спре, за да я открия по-лесно.
– Мен ли търсиш? – изчурулика тя зад гърба ми. Черният й грифон размаха ноктите си заплашително към моя.
–  Щеше да ни убиеш и двамата – изкрещях. Всъщност бях по-скоро впечатлен, отколкото ядосан.
– А твоите закани от преди малко?
– Няма да ти дам глупавата книга, можеш да си сигурна.
– Тогава ще се радваш на компанията ми.

Изпръхтях с нос. Искаше ми се да отговоря, но реших, че пренебрежението ще е по-добрият ход. Не трябваше да й позволявам да си мисли, че с думи може да надделее над мен. Затова отново пришпорих Бонд с крака. Той сякаш усети настроението ми и размаха бурно крилете си към другия грифон, така че да го изкара извън равновесие.

@Алцек Шарков

Знаете ли защо мразя тоз място? Климатичните особености и адреналиновите момченца. Това са двете ми най-омразни неща на този свят. И така … да захванем … денят бе към своя край и въпреки това, подготвящото се да залезе слънце, все още напичаше неумолимо, сякаш искаше докато все още има време, да отнеме всичко, което този свят може да му предложи. Да го изгори, да го изпепели, да го принизи до самата земя и да го накара да се почувства като нищожество в ръцете му. Всеки ден играеше ролята на съдник с изкусна лекота, на която би завидял и най-добрия магьосник умеещ да си борави с огъня като стихия. Тук, където жегата достигаше своя предел през деня, за да отстъпи предел на студа през нощта, опита да свикнеш на климатичните разногласия, най-често бива увенчан с провал.
Но в този кошмарен климатичен ад нещо друго се появи… Хлапак! Учудващо бе какво можеше малко адреналин да направи с дадени индивиди. Защото вместо да отстъпи, както би направило всяко същество на този свят, когато види нещо по-едро и по-голямо от тях /защото нали разбирате, че еволюцията е засвидетелства за ползите на по-едрите в природата/, той реши да атакува. При това подмолно. А крилете на неговия грифон не просто стреснаха Вега. Направо я удариха, надявам се не нарочно, в муцуната.
Та след тази развръзка от климатични особеност и действията на адреналиново момче, нищо чудно тогава, че сега, Вега, особено в положение на удар, се клатушкаше, а аз гълтах пясък, надигнат от въздушните струи, чийто песъчинки полепваха по гръкляна ми, наслоявайки една защитна стена от задух и жажда. Крачките на грифона ми приличаха по-скоро на малко пиленце, което тепърва се учи да върви. Клатушкайки се досущ като някой дърт, пропаднал челяк, неспособен да мисли, камо ли да се движи, залиташе ли тя ту наляво, ту надясно. А аз … аз просто се опитвах да запазя самообладание. В последния месец си обещах, че няма да изпадам в излишни ексцесии, няма да се нахвърлям на всяко движещо се същество, опитвах се да бъда по-сдържана, макар че вътрешно да знаех, че нито един от тези ми стремежи няма да се получи. Не можеш да обуздаеш дива душа, когато тя е вкусила свободата да прави каквото си иска, както не можеш да накараш някого да те обича, опирайки нож в гърлото му или затрупвайки го с купища богатства. Можеш да задържиш порива за момент, дори два, но в крайна сметка, рано или късно той пак ще избие на повърхността, по-връхлитащ и по-опустошителен от преди, защото има да наваксва. Защо тогава се стараех да бъда покорна, когато знаех, че подобно нещо е невъзможно? Защо се мъчех да бъда нещо, което не съм? Само, за да угодя на обществото? Но нима то някога ми е угаждало, че да му връщам услугата?
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато гледах как грифона ми се опитваше всячески да не се стовари в безтегловност и пет пари не дадох за момчето и нехайната му постъпка. Нехайна и опасна. По-опасна от моята въздушна каскада, защото може да не бях добра с метлата, но бях перфектна с Вега. И всичко се свеждаше до вярата една в друга, лоялността и уважението. Чувства, които бяха редки между магьосник и пернатия му домашен любимец.
-Знаеш ли … това бе крайно грубо. – казах тихо на тъкмо изчезващия гамен и се приближих до Вега, внимателно докосвайки лицето ѝ. Сетне го хванах с две ръце и докоснах челото ѝ с моето, карайки я да спре да се клатушка, а да застане на едно място и също да затвори очи. Останахме малко така, за да може да нормализира дишането си и да спре да се страхува, че пак ще я ударят. Това място, колкото и да е добро за учене на магия не винаги учеше как да се загрижен за някого. Всеки тук почти бе индивидуален електрон, движещ се несъразмерно с останалите. Но все пак то ме запозна с единственото създание, за което истински ме бе грижа. За това пернато добиче, което само да се оправи ще го изпратя и този път клатушкащия се ще е гамена с книгата.

@Елизавета Скавронска

В продължение на две-три минути въздушният хаос бе пълен. Двата грифона се клатушкаха насам-натам, размахвайки трескаво крилете си, а ние правехме всичко възможно да се задържим върху гърбовете им. Понякога е лесно да забравим, че грифоните са двутонни същества, създадени да порят въздуха, а не да пърхат. Усещах, че и Бонд не е доволен, защото перата по врата му бяха настръхнали и от време на време щракаше заплашително с човка. По принцип него трудно можеше да го ядоса нещо. Обичаше да си стои сам в ограждението и почти не се смесваше с останалите грифони, особено когато се перчеха пред женските или се биеха за храна. И към мен винаги се бе отнасял много внимателно. Никога не ме беше клъввал дори с човката си, а някои други грифони дори бяха ритали собствениците си. Бях голям късметлия.

Сега обаче дори Бонд бе показал, че може да загуби контрол. Предполагам, че не му харесваше близостта с другия грифон и близкото разстояние до рова (грифоните не обичаха водата). Трябваше да направя нещо… Когато онова момиче дръпна грифона си и се опита да го успокои, аз направих същото. Сграбчих Бонд за врата и започнах да му говоря в ухото:
– Спокойно де, просто си летим – шепнех. – Всичко е наред, спокойно…

Внезапно си спомних за онази нощ преди пет години, когато за пръв път срещнах Бонд. Навън валеше като из ведро, но ние трябваше да бъдем разпределени, да получим грифоните си и да прелетим през Кървавия ров до замъка. Не се намокрихме, защото дрехите на всички бяха омагьосани от вийлите да отблъскват водата, но преживяването все пак беше странно. Капките образуваха завеса навсякъде около нас, а земята беше кална и затъвахме в нея. Спомням си, че гледах с ужас към огромните грифони, които ми приличаха на чудовища от кошмарите ми. Не можех да си представя как ще прелетя през този ров на гърба на такова животно. Бях сигурен, че ще падна във водата и ще умра.

Бонд привлече вниманието ми с това, че, за разлика от повечето други грифони, си стоеше мирно на мястото: нито пляскаше с криле, нито въртеше глава. Приличаше на истинска статуя. Когато се приближих до него, той само сведе погледа си и ме изгледа любопитно. После отвори леко човката си и изчака да му подам репичка. Аз протегнах разтреперена ръка и затворих очи, като си представях, че всеки момент грифонът ще се нахвърли върху мен и ще ме смаже. Само че нищо такова не последва. След няма и една минута Кубер – брат ми, ме хвърли на гърба на грамадното създание и полетях във въздуха. Движехме се с толкова висока скорост, че започнах да пищя от страх. Бонд сякаш се сепна и забави крилете си. След малко вече се носехме толкова плавно, че почти не можеше да различа дали съм на земята или във въздуха. За пръв път се поогледах плахо. Бонд ми свирна весело и аз разбрах, че мога да му имам доверие. Кръстих го на британския магьосник Ричард Бонд, известен с движещите се статуи, които създавал с магия.

В днешно време във въздуха настъпи пълна тишина. Вдигнах глава и видях русото момиче да стои със затворени очи, обвило ръце около грифона си. Реших, че сега е добър момент да сложа край на тази игра, дръпнах леко Бонд и го насочих към брега на рова. Щях да му среша хубаво перата, щом кацнем…

Слънцето се беше изкачило високо на хоризонта. Духаше приятен топъл ветрец, който сякаш ми нашепваше: „Това е последният такъв ден за годината, наслади му се“. И аз имах намерение да направя точно това.

@Алцек Шарков

Летенето, смятат хората, е чувство, което те докарва до особено чувство. Свобода го наричат, но мен … мен ме караше да изпитвам нещо различно. Адреналин е това чудо. А то не ми позволяваше и капка умора да достигне тялото ми, която уж трябваше да се появи, когато летях /аз това го мразех само да кажа/. И щом онзи изчезна, благодаря на Моргана за това, не мислех за него и за книгата – това бяха безполезни за момента чувства на гневни изблици, които будеха у мен слабост – колебание помрачаваше думата ми и ми пречеше да разсъждавам трезво. Затова сега, сама с Вега, се съсредоточих над нещата, които зависеха от мен:
1. Имах цел – да сляза от Вега и да стъпя на твърда земя;
2. Чувствах се по-силна физически от вчера – защото ме удари някакъв грип, непонятен за мен та се притеснявах, че ще пропусна Тържеството, хоспитализирана;
3. Небесата не ме плашеха … нито самотата, нито неизвестното сега, нито хората …. Само буболечките ме плашеха. Мразех ги. Убивах ги бързо, дори по няколко пъти. Ей така за по-сигурно!
Най-накрая стигнах твърдата земя и осъзнах нещо … на нея лазят бубите, но пък повърхността ме привличаше както пламът примамва пеперуда в тъмното и бях жадна за нея не по-малко, отколкото държано несправедливо в пясъците на пустинята цвете е жадно за дъжд. Това бе добро чувство, че дори погалих Вега, която се настани в легнало положение с изпънати лапи напред, а аз просто седнах и се подпрях на нея, вадейки книгата си от чантата. Този път бях избрала нещо, което да е с картинки, защото грифонът ми, макар и просто пиле, харесваше картинки. Толкова, та чак ги ядеше. Но пък знаете ли … в това състояние сърцето ми щеше да се пръсне, препълнено с толкова приятни чувства. Такова е усещането да си спокоен и на сигурно, значи… Защитена от всичко лошо … е почти, защото все пак има някъде буболечки наоколо.
Дори затворих очи и си поех дълбоко въздух. Огледах се за миг. Толкова енергия имаше когато бях близо до Вега и толкова сила в това нейното тяло. Толкова много кислород имаше в напоените ми от летенето преди малко, който необяснимо възпламеняваше кръвта ми и ако някой ден научех магия и развя уменията си до толкова, бих искала да имам винаги такова велико количеството въздушна енергия край себе си, за да мога да създам могъща огнена буря, почти второ Слънце! И да изгоря крадецът на книги.
Пак се огледах. Сега двора изглеждаше изпълнен с хора, не толкова, колкото трябва, но пак. Моите връстници се наслаждаваха или тихо на природата и приятното време, или шумно на младостта и последните мигове свобода. Имаше симпатични батковци... в тази сфера мнозина момичета са пълна трагедия, а аз дори и трагедия не бях - просто съм нямала никакъв досег с момче, което да харесвам, нямаше онези объркващи чувства "заслепение", "ревност", "чувствителност", "съмнения", завързващи фабулата в книгите, така че мислех трезво и ги приемах просто като драгоценни същества, с които трябва да се внимава повече.
И тогава го видях. Онзи, който ми нарушава спокойствието и уединението. Кацна близко до нас, а аз само забих нос в книгата и се молех платинената ми коса да скри лицето ми. Туко виж Вега решила да си изпълни дълга и да ме прикрие с крилата си. Нямах намерението да се бъркам повече с този тип. Май не знаех как да се държа с хората, пък и... не ги харесвах. Обичах само простите неща като хубавата храна и приятното време - те винаги носеха радост, а хората бяха сложни. Нищо добро не бях видяла от тях. Сигурно имаше свестни и принципни личности като майка ми, но няма как да бъдеш сигурен, нали? Мама каза: "всеки е враг до доказване на обратното", иначе как момиче с книга в ръка, магическа пръчка и постна вяра в "доброто у човека" би могло да оцелее в „Мунглав“...
А някъде там Вега реши да направи немислимото и да запрати една въздушна струя с помощта на крилете си към онзи другия грифон и с това да му покаже, че кавгата им не е приключила и ще си имат вземане-даване с грифонарника, само да се върнат там.

@Елизавета Скавронска

Докато се отдалечавах с Бонд, не се сдържах и погледнах назад. Непознатото момиче и грифонът й все още пърхаха на същото място, където ги бях оставил. Усмихнах се победоносно. Днес определено ми беше ден. Даже ми се прииска да разкажа цялата история на братята си, за да се изфукам пред тях, но знаех, че не мога, защото щяха да разберат, че чета книги. Братята ми смятаха четенето за женско занимание. Всеки път, когато ме хванеха с книга в ръка, ми я взимаха и започваха да ми се подиграват. На мен обаче ми харесваше и не можех да спра. Най-много обичах да чета за магическите създания. Понякога така потъвах в някоя интересна книга, че минаваха часове, без да помръдна. Не можех да разбера какво „женско“ има в четенето. Но пък не ми се искаше да споря с братята си по този въпрос, защото щяха да започнат да се държат дори по-ужасно.

Пришпорих Бонд, за да го накарам да лети по-бързо. Вече си представях какъв приятен следобед щях да прекарам на двора, легнал в тревата под клоните на някое дърво. Щях тотално да се потопя в странния свят, описан в „Полет на хипогрифско гнездо“. Може би щях да приключа с книгата още днес. Връщането й обаче щях да оставя за утре, за да не излезе, че съм се паникьосал или съм се почувствал гузен. „Хората трябва да се съобразява с теб, а не ти с тях“ – чувах думите на баща си в главата си.

Бонд заби едрите си мускулести крака в почвата близо до брега на Кървавия ров. Слязох и се огледах. Поляната с Поваления бор беше едно от любимите ми места в двора на училището. Тя представляваше кръгло затревено пространство, в центъра на което лежеше гигантски бор – тридесет метра дълъг и три метра широк. Говореше се, че е паднал преди двеста години при едно от нападенията на „Дурмщранг“ над „Мунгав“. Някой бе издълбал част от вътрешността му, като в свободното пространство спокойно можеше да се съберат двайсетина човека. От горната част на кората висяха едри червени цветя, от които се носеше прекрасен успокояващ аромат, подобен на мента. Сега борът беше празен.

По пътя към бора с периферията на зрението си отново зърнах онова момиче. Седеше на земята на няколко метра от мен и четеше някаква книга. Явно все още не бе готова да се откаже. Реших, че е най-добре да се правя, че не я виждам, затова просто продължих напред.

Изведнъж грифонът на момичето плесна с криле и една силна въздушна струя ме удари в гърба. За момент ми заглъхнаха ушите. Обърнах се и извиках с ядосан глас:
– Пак дойде да търсиш конфронтация, а? Спри да ме следваш – жалко е!
– За твоя информация: светът не се върти около теб – каза тя с твърд тон.
– Виж, искам просто да отида да си почива в бора, без някаква досадна, малка…
– О, така ли? И аз тъкмо отивах към бора, ти ми препречи пътя – лицето й беше безизразно.
– Разкарай се! – креснах и се промуших през пролуката, за да вляза в бора.
– Ти се разкарай – отвърна тя спокойно, след което се изправи и закрачи към бора.

Кипях отвътре. Видяла бе, че ме дразни с присъствието си и сега нямаше да ме остави намира. От една страна, това правеше все по-малко вероятно скоро да си получи книгата. От друга страна, по-малко вероятно ставаше и аз да прекарам онзи следобед, който исках.

Въздъхнах и си извадих книгата.

@Алцек Шарков

Възпитанието, драги ми читателите, е като изисквано облекло на официална вечеря. Проявява се в клиширана форма и е толкова задължително, че неговото отсъствие прави по-силно впечатление от наличието му. И това важи освен ако не притежаваш личен стил в общуването. Тогава, видиш ли, наборът от заучения етикет става истинско оръжие, което може да радва и очерня с еднаква ловкост и бързина, защото за разлика от ръката, която виждаш, че се приближава, за да нанесе удар, думите са неуловими и няма как да ги парираш /при това с нито една заучена магия от мен самата до този момент/ преди да са те зашлевили.
Аз, като един средностатистически тийнейджър в онази фаза от живота си, където всеки ми е виновен и всеки ме дразни /изключая чепатия си характер и факта, че затова ми се падна косатката за покровител, да засвидетелства сложната ми комуникативна натура и постоянното желание да си отстоявам вярванията наляво-надясно/, не бях навътре с прилагането на тези дипломатически тънкости. Смятах ги за двуличие и просто се държах с хората така, както заслужаваха в моите очи. Никога, абсолютно никога, не говорех в учтива форма на някой, който се е обърнал към мен на „ти“, независимо от позицията, властта или възрастта ми. Никога, абсолютно никога, не оставах длъжна никому, който е тръгнал с лошо към мен, към близките, към беззащитните. А тия, които си мислеха, че слънцето се върху около тях и са център на вселената можех да ги издебна и нападна, досущ като покровителя ми, който ще изяде всичко що му попадне само да го подразни. И не очаквах някой да е мил с мен, когато аз не съм. Знаех как да се държа! Това ме караше да се чувствам на висота. Пътят ми още е дълъг, но засега това бе моята посока и това ще е моето държание. Затова и пак почнах да се заяждам. Ако не с действия и с думи ще ми свърши работа до този момент.
Е поне в началото, защото бързо ми писна. Вместо това се настаних там, където да съм максимално далеч от него, а грифонът ми служеше за преграда, че да не метна някой камък по гадината, за което съм благодарна за тази възможност да си имам опасен домашен любимец.
Настанена на новата си дестинация отворих на страница 62 от „Мистериите на средиземноморските хали“, но лично смятах, че заглавието е за аудиторията от немаговете, защото реално се разказваше за Морските хали и как макар да не нападат хората, често змиеподобните им тела захващат нищо неподозиращите кораби и ги дърпат. Врели и некипели, честно казано, но пък е интересно леки четиво за преди Тържеството.
И така си четях, но нищо не вдявах защото … абе за разлика от нахаканите младежи, аз никога не се заяждат без причина, а имаше и много по-елегантни начини да спечелиш словесен двубой от жлъчния сарказъм. Важното е да прецениш събеседника … уви аз такъв житейски опит нямах в тази насока, но пък действах по интуиция.
Дори спрях да чета и се загледах в небето и във всичко над мен. Беше ми някак гузно, чудно за мен. И сякаш исках да съм добра, още по-учудващо. Абе исках да съм мила, че да не ни сложи Кармата в някоя глупава задача като отбор и да се чудя как ще доживеем деня с онзи крадец. А така вярвах, че ще извикам добрата си карма и ще ми се размине да не съм в групичка с него. Ей така, да манифестирам хубави и спокойни дни с една мила постъпка.
Затова се изправих и закрачих към него, макар да исках да се врътна и беж да ме няма. Ама все пак се затътрих до неговата половина от мястото. Внимателно се наведох, че да сме на едно ниво – важно е да гледаш врага си в очите! Още по внимателно се приближих – все едно гледаш действията на някой паяк към друг себеподобен. И се усмихнах насилствено.
-Тази е по-добра. – казах му и му подадох втората книга, която разнасях, ако случайно срещна такова същество като Сниджет или Клисарче /вторият ми фаворит и птица, която също искам да притежавам някой ден/. Даже му я сложих до тялото като знам за примирие за момента, защото иначе не ние, а грифоните ще се избият – Не искам да сме на нож цялата година.
Или докато един от нас двамата оцелее, че не знам дали ще доживея при сеансите в „Слънчевия коридор“. Пък да си ида от този свят с враг … исках да го запазя за когато стана пълнолетна поне.

@Елизавета Скавронска

Веднага щом, извадих книгата, се почувствах неудобно. Не бях свикнал да ме гледат как чета. Представих си как изглеждам отстрани: като пълен зубър. Или поне така щяха да кажат братята ми, ако бяха тук. Отделно, след като най-накрая около мен се настани така желаната преди малко тишина, в главата ми започнаха да се промъкват мисли за това непознато момиче до мен. Защо беше спряла да ми говори? Като се замислих, осъзнах, че конфронтацията с нея ми бе… харесала. Чувствах се по-добре, защото бях демонстрирал надмощие над нея. Не исках обаче да я заговарям, затова се опитах да се концентрирам върху книгата.

„Полет над хипогрифско гнездо“ беше доста дебела книга, над 800 страници. Имаше зелена подвързия, върху която с нишки, наподобяващи сребро, бе извезано гнездо с гигантско яйце. От време на време яйцето се раздвижваше и по повърхността му се появяваше пукнатина, която никога не се разтваряше. В книгата се разказваше за средновековен мъгълски рицар, който късно в живота си започнал да проявява магически способности. Тъй като не можел да приеме истината, той решил да се замонаши в малък манастир и да се посвети на Бог. Един ден, докато се разхождал в гората, бившият рицар намерил едно изоставено гигантско яйце насред пътя. За късмет точно тогава от яйцето се излюпил прекрасен бял хипогриф, който започнал да следва мъжа навсякъде. След време другите монаси от манастира разбрали за хипогрифа. Бившият рицар се принудил да избяга със създанието, за да го защити. Не можел повече да се върне при мъгълите, защото хипогрифът все така го следвал неотлъчно навсякъде. В книгата се разказваше за приключенията на Дъг (рицарят) и Ел (хипогрифът) из средновековна Англия, по време на които бившият рицар постепенно се научил да приема магията и да живее с магьосници. Спечелил си обаче и враг: ловец на хипогрифи, решен да убие редкият бял хипогриф. Все още не бях стигнал развръзката на историята...

Опитвах се да следя думите по жълтеникавите пергаментови страници, но мозъкът ми все ме отвяваше в друга посока. Чудех се дали да не направя нещо, за да заговоря отново момичето. С периферията на зрението си забелязах, че и тя не гледаше към книгата си. Беше се обърнала към отвора на бора, където две птички се гонеха близко до земята.

Изтръпнах, когато момичето изведнъж се изправи и закрачи към мен. Погледна ме право в очите и ми подаде една книга, върху която бяха изобразени две разноцветни птички – една жълта, изключително малка, и една синя, много по-голяма от първата. Веднага познах книгата: „Вълшебни пера“. Грабнах я с ръце и започнах да я разлиствам развълнувано.
– Чакай, от къде я имаш? В Библиотеката и по пазарите я няма. Опитвам се да я намеря от една година – попитах я с омекнал тон.
– Тайна – отвърна тя. – Между другото, казвам се Елизавета.
– Хипогрифът в моята книга се казва Ел – казах първото, което ми хрумна, без да я поглеждам. Не можех да спра да разгръщам гладките страници, върху които с магически бои бяха нарисувани красиви илюстрации на сниджети и клисарчета. Тези птици бяха най-отгоре на списъка ми със създания, които исках да видя. 
– Ще ми я дадеш! – обърнах се към нея с властен тон.