Buona Sera, don Cesare...

Когато писмото пристигна, Тервел пиеше. В последните няколко месеца май само това правеше. Действията бяха отработени до болка. Наливаше си сам в чашата, сетне с един замах изливаше цялото й съдържание в устата си. Преглъщаше горчивината с насълзени очи. Не му се занимаваше да сърба цяла вечер. Предпочиташе да се напие скоростно, за да може да забрави всичко и да спре потока от мисли в главата си. Така се отпускаше и се превръщаше в Тервел от миналото: забавен, необуздан, смел и без капчица съвест. Започваше да танцува, да пее, да флиртува и да прави всичко, което му хрумнеше, защото искаше и защото можеше. На следващия ден нищо не помнеше. И тази процедура се повтаряше нощ след нощ.

Той остави чашата. Разтвори писмото, което бе закачено за крака на една черна сова, и веднага позна грозния разкривен почерк на Симеон. Съобщението беше кратко и ясно:

„Алфа,

Стягай багажа. Чакам те във Венеция, до Сан Марко, точно 9:00 ч. Ще свършим една работа, ще се повозим на гондола и ще си вкъщи за вечеря. Не се чуди, просто тръгни.

С.“

Очите на Тервел светнаха. Не се и замисли дали да тръгне, както явно бе очаквал Симо. Не се налагаше да си гледа графика, защото в него всеки ден беше еднакъв: ставане, работа, вкъщи. Събота и неделя беше просто ставане, вкъщи, бар. След „Мунгав“ се беше върнал в продънената си къщичка в Торбаланово и бе започнал работа като секретар в Хала-вест. Задълженията му се изразяваха в това да отговаря на писма, да подрежда архивите на вестника и да изпълнява прищевките на редакторите. Понякога му даваха и да пише някои кратки статии и го лъжеха, че един ден може да го повишат в редактор. Той не се стремеше особено към последното. Интересуваха го преди всичко парите. Вярно, не му плащаха много, но му стигаха да живее и да заделя по някой или друг галеон. Мечтаеше си да направи едно околосветско пътешествие с любимите си дестинации, но искаше да е като преди – да може да харчи много и да живее на максимални обороти. Не беше кой знае каква цел, но без нея ежедневието му щеше да е още по-скучно и безсмислено.

След „Мунгав“ Ясна беше станала професионален куидичен играч. Симо беше започнал да пътува „по работа“, но от обърканите му писма Тервел така и не бе разбрал каква. Арина още учеше в „Мунгав“, поради което не можеха да се виждат. Въобще всички си имаха собствен път, непрекъснато отдалечаващ се от този на Тервел. Това го убиваше, защото той не знаеше как да е сам.

Писмото на Симо беше спасителна сламка, за която той се хвана с двете ръце. Веднага щом го прочете, хукна към вкъщи да се приготвя. Дори не отиде в бара. През нощта почти не спа, защото нямаше търпение да напусне Торбаланово. Припомняше си прекрасните спомени от Венеция, когато беше на петнайсет.

Симо май се беше променил. Изглеждаше му по-издължен, с по-зряло лице. Такива ли големи промени ставаха за 3-4 месеца? Дали и аз съм се променил, питаше се Тервел?

– Симеоне, защо не ми отговори на последното писмо? Писах ти преди две седмици – сети се Тервел, докато вървяха из тесните тротоари, под които се виеха канали.
– Бях зает – каза Симо, без да го поглежда. Каза го небрежно, което ядоса Тервел.
– С какво?
– Работа!
– Но каква работа? Три пъти те питах в писмата си с какво си се захванал и не ми казваш.

Нямаше да е Тервел, ако не изтегавее малко. Или много.

За пръв път от два месеца Тервел се почувства истински жив. Изпитваше огромно щастие, че се е отделил от онзи сив и скучен свят в Торбаланово. Всичко тук му се струваше по-цветно, по-вдъхновяващо и по-впечатляващо, отколкото в България. Сградите бяха ниски, с прекрасни изваяни фасади и червени покриви, върху които сякаш бяха накацали всички гълъби на света. По каналите, прорязващи надлъж и нашир града, бавно се движеха дълги гондоли, в които се прегръщаха влюбени двойки. Във въздуха се носеше миризма на захарен памук, фритоли и шоколад. Човек трудно можеше да извърви и два метра разстояние, без да се блъсне в някоя тълпа от мъгъли, които говореха на всевъзможни езици и се опитваха да снимат всичко около себе си. Въобще Тервел се чувстваше поне толкова жив, колкото беше и Венеция в момента.

Когато Симо започна да му говори за разни кръчми, гримоари и мафия, той въобще не се притесни. Беше свикнал да очаква неочакваното от своя приятел. Понякога нещата се оказваха сериозни, но по-често Симо просто обичаше да преувеличава и да говори с кодове, за да обърква околните. Тервел подозираше, че и сега нещата щяха да се окажат доста по-безобидни. Може би тази „мафия“ щеше да се окаже просто някоя книжарница за редки книги, откъдето щяха да купят гримоара.

Когато видя въпросната кръчма с онзи странен знак, Тервел донякъде се разколеба. Щом кръчмата беше истинска, дали същото не се отнасяше за мафията? Започна да хвърля на Симо съмнителни погледи, опитвайки се да отгатне намеренията на приятеля си. Само че очевидно скоро нямаше да получи пряк отговор на нито един от вече зададените, а и на напиращите вътре в него въпроси.

Кръчмата си беше кръчма като всички останали. Беше малка, мрачна и мръсна. Трите „м“-та, помисли си иронично Тервел. Имаше бар, зад който стоеше една изключително слаба жена с бинтова превръзка, увита около част от главата, както и няколко синини под очите. Косата й беше черна, а очите – малки и злобни, досущ като две оси, готвещи се да нападнат кошер. Веднага след вратата на кръчмата бяха разположени седем-осем кръгли маси. На две от тях групи мъже играеха карти, като вдигаха невъобразим шум. На една от масите седяха петима на средна възраст мъже, облечени с черни дрехи, които пиеха бърбън. Лицата им бяха кое от кое по-грозно – сбръчкани, с големи устни и уши, разкривени физиономии и прочие. Петимата спореха оживено, като ръкомаха и викаха. Музиката в кръчмата беше някаква италианска естрадна музика от края на миналия век, но от целия шум почти не се чуваше.

– Да поседнем тук – Симо посочи една маса, която се намираше близо до тази на петимата спорещи мъже.
– Както кажете, Дон Симеоне.
Тервел прокара ръка по стола и усети трохи да полепват по кожата му. Намръщи се. Бръкна в джоба си и извади една бяла кърпичка, разгърна я и постла върху стола, след което седна отгоре на кърпичката. Симо го наблюдаваше с лека насмешка в очите, след което каза:
– После ще ти направим пълна дезинфекция, не се притеснявай.
– О, въобще не се притеснявам – измърмори русият и прокара ръце по масата. Пак трохи. Изтупа недоволно ръце и ги прибра под масата. Нямаше да пипа нищо тогава.
– Отивам до бара. Ще ти взема бърбън.
– Не пия бърбън. Искам космопоитън.
– Доста жалко, защото днес ще пием бърбън – усмихна му се Симо и тръгна към бара.

Тервел се намуси и зачака.

Когато започнаха да им пребъркват дрехите, Тервел изтръпна. Представи си как мъжете в черно им прибират магическите пръчки, след което ги завеждат в някакво тъмно мазе, за да им хвърлят един здрав тупаник. Двамата със Симо със сигурност нямаше да могат да се справят с пет горили, високи два метра и тежащи сто килограма. За щастие, мъгълите не подозираха на какво са способни пръчките и просто ги върнаха.

В джоба си Тервел държеше една движеща се черни-бяла снимка на него и Борис. Бяха си я направили преди повече от шест месеца в един от баровете в Торбаланово. Борис се смееше, докато разрошваше с ръка буйната руса коса на Тервел, а последният се мръщеше и въртеше недоволно очи. Това беше единствената им снимка.

– Какво зяпаш? – ядоса се Тервел, когато една от горилите се загледа в снимката. Италианецът изгрухтя нещо и върна снимката на собственика й. Преди да я прибере, Шаханов я погали с ръка. За миг задържа погледа си върху Борис, чиито очи блестяха като два черни диаманта. Къде ли беше сега?
– Мърдай! – някой го мушна с пръст в ребрата. Говореше на развален английски.

Озоваха се на масата на грозните мъже, които пиеха бърбън от малки кристални чаши. Единият имаше дебел златен ланец около врата, наподобяващ две преплетени въжета, както и златни пръстени на четири от пет пръста на всяка от ръцете си. Устните му бяха тънки, а очите – дребни и жълтеникави, като на невестулка. Мъжът вдигна ръка, без да проговаря, и посочи два празни стола, разположени надалеч от останалите.

Около минута никой не проговори. Петимата мъже продължаваха да отпиват на едри глътки от бърбъна си и да гледат новодошлите със смесица от отегчение и неприязън. Очевидно искаха да демонстрират надмощието си. Тервел седеше мирно и от време на време поглеждаше въпросително към Симо, който гледаше съсредоточено мъжа със златния ланец.
– Чух, че ме търсите – изведнъж проговори мъжът с ланеца.
– Да, така е – веднага отвърна Симо.
– И как ме открихте?
– Дон Чезаре, имате доста почитатели.
– И врагове.

Дон Чезаре също говореше на английски, с ужасен акцент. Устните му сякаш въобще не се движеха. Останалите мъже, облечени в черно, само наблюдаваха с горделиви физиономии. Сигурно се мислеха за голяма работа. На Тервел му се прииска да замени главите им с гигантски ябълки.

– Имаме бизнес предложение – каза Симо и се усмихна широко.
– О, нима?
– Наскоро сте придобили една книга на Боян Мага. Искаме да я купим – избълва Тервел, нетърпелив да си ходят по-скоро.
– Не се продава – отсече Дон Чезаре с равен тон и отегчено лице. –Довиждане.

Тервел се обърна изненадано към Симо. А сега?

Нещата ескалираха много бързо. В единия момент Тервел се прозяваше, докато чакаше Симо да приключи с разговора (не знаеше, че приятелят му говори италиански), а в следващия момент във всички посоки започнаха да хвърчат чаши, столове и прах. На Тервел му трябваха няколко секунди, за да се ориентира във възцарилия се хаос. Инстинктивно се пресегна към джоба на дънките си и извади от там магическата си пръчка. Напоследък не е я използваше особено често, но веднага щом я усети в ръката си, почувства прилив на адреналин. Малко от съучениците му в „Мунгав“ можеха да се похвалят с неговите умения по дуелиране.

Тервел се огледа. Симо се занимаваше с трима от бодигардите. Беше ги накарал да си ударят главите в една от колоните на кръчмата, но те се бяха съвзели доста бързо и сега му налитаха с няколко бутилки в ръка. Отляво на Шаханов двама се опитваха да изведат дона далеч от боя. Той насочи пръчката си към тях и каза с много ясен глас:
– Таранталегра!
На мига краката на двамата бодигарди започнаха да се движат неконтролируемо във всички посоки. Първо започнаха да танцуват ръченица, после салса, а за капак – брейк. Тервел се захласна да се смее.
– Симо, виж ги, за нищо не стават. Помниш ли като танцувах салса на онова тайно парти в Оазиса…  
– Когато се напи и повърна върху панталона ми ли? Да, прекрасно си го спомням – каза дългокосото момче, докато прилагаше кракозаключващо заклинание на бодигардите. Те обаче не се отказаха и започнаха да хвърлят бутилките по него. Една без малко да се разбие в лицето му, но той клекна и така успя да я избегне.
– Ох, не, бъркаш се с…

Не можа да довърши, тъй като се случи нещо неочаквано. Дон Чезаре скочи като леопард (кой да предположи, че такъв едър човек е способен на такова ловко движение), изби пръчката от ръката на Тервел и стисна с ръце врата му. С другата ръка счупи една бутилка в масата до себе си, грабна най-острото парче и го доближи до гърлото на момчето. После се обърна към Симо, криейки се зад тялото на уловения, с разкривено от паника лице.
– Още едно движение и приятелчето ти отива в отвъдното!

Тервел ококори очи. Опита се опита да стои мирно, но ноктите на дона се бяха впили в гръкляна му и му пречеха да диша нормално. Усещаше студеното стъкло върху кожата си, както и тежкия мирис на бърбън, носещ се от устата на италианеца, която се намираше зад ухото му.

„Аз и моята голяма уста“, помисли си. Можеше вече да са приспали мъгълите, а сега животът му беше на косъм. Кой знае какво можеше да направи този откачен италианец…

 – Кой си ти? Казвай веднага или стъклото отива в гърлото на изнеженото ти приятелче! – кресна донът.

Симо вдигна и двете си ръце към дона, за да му покаже, че е готов да говори.