- Ще видиш, много ще ти хареса. Не е нещо огромно, естествено, но определено прави впечатление.
- Ааа…ха.
Баща й и майка й вече бяха обърнали гръб и вероятно се бяха насочили към някое кафене, където да убият един-два часа, докато леля й я развеждаше по магазините. Естествено, бяха й заръчали да не прекалява с харченето, с надеждата, че остатъкът от галеоните все по някакъв начин могат да бъдат обменени за левове и с остатъка да си купят телевизор. Или кола. Баща й не знаеше точно какъв би бил курсът, но предположенията му бяха някъде между тези две мерни единици.
За някой по-възрастен от Косара това може би би било обидно, но момичето беше прекалено заето да се впечатлява. Историите, които беше чула от леля си по телефона звучаха като невероятни приказки, и изобщо не очакваше като види всичко с очите си да се окаже по-интересно от това, което въображението й вече беше завъртяло в главата й. Е, беше доста по-приказно.
Наистина не беше грандиозен град, уличките бяха павирани с малки криви камъни, изпочупени в ъглите от времето и в същото време изгладени от водата, и тук-таме трябваше да подскача за да избегне кални локви с големината на малки езера в сравнение с нейните невръстни размери. Трудно начинание, тъй като цялото пространство, с което разполагаха, беше претъпкано с хора. Деца и възрастни, облечени от съвсем обикновено до напълно чудновато, бързаха и се блъскаха във всички възможни посоки, говореха, смееха се, караха се, размахваха листи и пръчки над главите си. Очите на Косара щяха да изскочат от орбитите си, а мозъкът й да изтече през ушите, като видя как едно от децата, пищейки, се понесе срещу нея върху м е т л а.
- Опа, - възкликна леля й и натисна главата й леко надолу, за да предотврати директен сблъсък между теле и железница.
- Уау, - само успя да отлепи от устните си Косара, оглеждайки се назад за да проследи остатъка от полета на момчето, което току-що беше прелетяло на сантиметри от косата й. То съответно тръгна рязко нагоре, викайки все по-силно. Покрай тях притича леко пълна женица, крещейки името му и размахвайки пръчката си право нагоре, но така и не успя да го уцели и спаси с каквито там блестящи неща се изстрелваха от върха й. Той сам приключи полета си, забивайки се право надолу към паветата.
- Ще трябва да платите метлата! - кресна някой от другата посока, размахвайки разписка за да могат да го забележат.
- Добре, това май е прекалено много вълнение за първите пет минути, а, - изсмя се леко Елена, виждайки падналата до земята уста на малката Вълканова. - Хайде, ще влезем първо тук.
“Как може да сте толкова различни,” помисли си момичето, след като жената съвсем внимателно я побутна към входа на една от сградите. Майка й само би изсумтяла и би я дръпнала рязко за ръката в правилната посока, оплаквайки се за изтеклото време. Рядко виждаше тази част от семейството си, но всяка среща потвърждаваше съмнението й, че една от двете трябва да е осиновена, тъй като не можеше да са сестри. Невъзможно.
- Добре дошли! - разпери ръце нисичка жена по средата на помещението, в което влязоха.
- Тея, здравей! Защо не ме поздравява асистентът ти? - Леля й направи две-три големи крачки напред и прегърна съществото пред себе си.
- О, я стига с тези асистенти, книжарницата си върви съвсем добре, нали виждаш? - Като по сценарий, точно в този момент огромен куп с книги се строполи на метри зад нея, побутнат от групичка момичета с виновни погледи. Тея само изсумтя. - А ти какво правиш тук, не е в твой стил да купуваш материали в последния момент?
Леля й побутна Косара малко напред.
- Децата вече са големи да водят майка си навсякъде, бяха тук миналата седмица. Но трябваше да помогна на племенничката ми, тъй като нали знаеш, майка й…
- Да, да - махна с ръка жената и се приближи повече до Косара, за да я огледа и да прецени, все едно е малко цвете под похлупак. - Виждам, че е взела чертите на…
- Няма значение, - скастри я леко леля й и дръпна момичето към себе си, все едно да я предпази от нещо. - Няма да ти отнемам много време от работата, отиваме да намерим всичко от комплекта за първи курс, нали Косара?
Вцепенена. Хубава дума. Описателна. Косара беше вцепенена от момента, в който осъзна, че това не беше просто обикновена женица в обикновена книжарница. Може би беше мигнала поне веднъж докато трая разговорът, но не беше напълно сигурно. Главата й трудно успяваше да попълни правилната информация относно какво точно вижда пред себе си. Но не беше човек. Като добавим и летящата хартия, която на няколко пъти мина покрай ухото й, Вълканова беше изпаднала в пълен шок.
- Хайде, - прошепна леля й и я побутна напред, и детето успя по инерция да кимне и да си спомни как да се движат краката й. Все още не можеше да си спомни как се мига обаче..