Домът на Илияна и Люба

старо описание

Налагаха се промени. 
Ситуацията около Давор. Всичко, което се случваше в Мунгав и Министерството. Съобщенията, които получаваше от Небесна бяха повече от притеснителни.
Повече не можеше да си позволи домът й да е толкова открит, камо ли да може всеки, който му скимне да посети галерията да може и да потропа по вратата й.

Първо отдели галерия Ко̀ли. Иглика я свърза с нужните хора и стабилизираха локацията й в Торбаланово, прекъсвайки пътя до Велико Търново. Имаха кола и магия, все щеше да преживее малко пътуване, а можеше и да наеме човек за по-ежедневната работа.

Постара се да купува минимално готови защити. Останалото - къде Илияна, къде Иглика, къде Давор и Макс; вплетоха различни магии, слоеве и амулети така, че не само да е неоткриваемо мястото, ако не си доведен, но и ако все пак го намериш... да не ти е много лесно.
Бодливите храсти замениха част от живия плет.
За тях Люба по-късно щеше да се погрижи да са още по-ефективни, ако някога я пуснеха от Мунгав. Сигурно щеше и да се зарадва на проекта... потръпваше при идеята колко щяха да мутират до няколко месеца. Стига Люба да се върне! Илияна бе дочула нещо потенциално за коледната ваканция, но не смееше да се надява.
Специална локация задържаше магипортиращите се с цел дома й затворени. Докато не бъдат пуснати от домакин разбира се, ако бяха поканени можеха и да си влезнат спокойно.

И още множество неприятни изненади. Георгиева можеше да не е силна в обикновените магии, но можеше да плете - магии, планове и много, много неприятни изненади за тези които се опитваха да й тормозят семейството.

---

Премахването на галерията освободи долния етаж на къщата и се добавиха още стаи.
След Скиатос Илияна имаше идея, горе долу колко души можеше да й изсипе малкото момиче на гости, за това се погрижи целия етаж да е самостоятелен. Пък и така на горния етаж възрастните щяха да имат повече лично пространство.
Свръзката между домът на Иглика и Илияна - гардеробът, само получи нежни аларми, колкото да се знае че някой е пристигнал от там.
Старата стая на Люба също мина на долния етаж. Мястото освободено за гостна.

Къщата я няма?

КЪЩАТА Я НЯМА!!!!

В какъв нов пресен кошмар се намираше пък сега?

Всичките мисли за Коледа, гости и балове й излетяха от главата... Къде е Илияна? Какво става? Ако Зак е направил нещо ще го обеси на собствените му боксерки, ще го съживи и после ще го ползва за кърваво жертвоприношение! Всичките ще ги зарови...

ИГЛИКА!

Добре щом галерията я няма - врът педалите до Торбаланово?
Ама до там са повече от шестстотин километра!
По добре да почвам тогава.

От Мунгав до Велико Търново и от там до Бургас?
Не е невъзможноо?
Само да си беше взела багажа щеше да хване автобус... ама всичко заряза в момента, в който казаха коледна ваканция и се изстреля с колелото надолу по планината. Даже беше сигурна, че за малко щеше да сгази някакъв див върколак.

И после това. 

Тъкмо слизаше към магистралата като видя кола в варненска регистрация. Може би ако? Едно Аспетос и едно Епоксимо по-късно Люба се вееше с колелото си изключително не безопасно зад колата по магистралата.
Поне изглежда наистина отиваше към черноморието!
Хората вътре така и не видяха малкото русокосо момиче, което се държеше за живота си лепнало ръце отстрани на колата им. За щастие беше таратайка и не разви... твърде високи скорости.

Два часа, три мини и един почти същински инфаркт по-късно Люба се пусна във Варна и гушна първото дърво, което видя.

Защо не се магипортирах?

Една гениална, но закъсняла мисъл по-късно малката хала се озова пред вратата на Иглика - другата й леля на всичко освен на документи, и заблъска по вратата така, че и в къщурката на Яга да я чуят.

@Иглика Полязова

Празниците бяха времето, в което дори Министерството се опразваше, заради почивните дни, полагащи се на всички, които не бяха дежурни и генерално прецакани от съдбата. Ползите от това да не си използваш отпуските пък, са, че можеш да си пуснеш такава и да удължиш почивните дни с още седмица-две. Точно това направи, с уговорката, че ако възникне нещо спешно, ще се отзове (макар че това по подразбиране важеше за всички служители, нищо че някои си правеха оглушки) и в момента, като никога, се бе свила на дивана като котка и спеше сладка следобедна дрямка, завита с пухкаво одеяло.

Беше в един от онези сънища, които никога не си спомняш, след като си отвориш очите, само се чувстваш приятно сънен и искаш да потънеш обратно в тях. Освен ако не те събуди нашествие на препускащи в див галоп бълвачозаври, вероятно в размножителен период и насочени право към скромната ти къща. Не, чакай, те вече бяха пред вратата. Нямаше логика да тропат по нея, нали?

ДАН! ДАН! ДАН! ДАН!

- Господи! – Иглика се изправи до седнало положение и грабна халат, който облече, докато вървеше забързано към мястото, от което се чуваше ДАНданията – Момент!

Ако бяха пак оная сбирщина караконджули, дето се преструваха на коледари и не можеха едно „Ой, Коледо” да изпеят, без да се изпокарат и в последствие сбият помежду си за това кой грачел фалшиво, щеше да вземе ръжена от камината и да ги подпука като бойна баба чужд козел в добре поддържана овощна градина. Ама не бяха.

- Славейче*? – възкликна, когато отвори вратата със замах, само за да открие Люба от другата страна.
- Лельо Иглика, къщата... – едва си поемаше дъх момичето.
- Ах – издърпа я да влезе и затвори след нея.
- Как така „Ах”? – възмути се детето – При това без удивителна? Не ме ли чу какво казах като...
- Дишай, малката. Преместихме я. Илияна е добре, всичко е наред. Ела да ти направя чай и ще обясня.

Тръгна да я бута към масата в кухнята, но после се усети от колко време не я беше виждала и вместо това я притисна в прегръдка, която вкара известно количество коса в лицето ѝ и накара Люба да се олюлее леко, понеже почти я повдигна от земята. Толкова се радваше да я види и най-вече на това, че общо взето си изглеждаше цяла и невредима, че усети как ѝ се насълзяват очите.

---

*Бюлбюл = славей; Освен това исках да си има специално обръщение към Люба - бел. Мара

всичко е наред

Адреналинът, който я държеше цял ден. Цял месец? Не. Трупал се беше откакто почна учебната година, я напусна в момента, в който ръцете на Иглика се обвиха около нея. Люба се сви навътре в прегръдката по-малка от всякога.
И бентът, който се държеше вече на дъвка и косъм се пропука.

всичко е наред

Никога не беше плакала така. С пълен глас. Хлипаща. Огромни сълзи стичащи се по лицето й, а кокалчетата на ръцете й грабнали халата на Иглика и по-бели от кост. Като дете. Сополяво. Уплашено. Загубило надежда няколко пъти допреди да си стигне в къщи. Но все пак стигнало.
Беше си в къщи.
Вече беше в ужас, че ще трябва да се върне след празниците. Знаеше, че щеше. Нямаше да спре. А и бъдещият срах беше далечен. Отвъд прага на дома.
Иглика беше също толкова вкъщи, колкото и Илияна. Винаги беше. Страхът, самотата и болката останаха отвъд прага. Беше си в къщи. Дори не беше минала цяла учебна година. Не беше осъзнавала до сега до колко го кара на сетни сили. По допирателната. Сякаш тичаше надолу по-хълма и се беше засилила толкова много. Не беше голяма. И тя имаше нужда от мама. Колкото и да се опитваше навън. Да е опора, да пази останалите. Не осъзнаваше колко много иска вкъщи.
Колко я е страх.

Ревът премина в хълцане, но сълзите не спираха. Цялото й тяло трепереше и едвам си поемаше дъх.
Беше си в къщи.

Държеше Люба в ръцете си, сякаш от страх детето да не се разпилее на милион малки парчета, които после никой нямаше шанс да събере. Просто я галеше по косата и говореше безсмислени неща с тон, който се използва за уплашени и наранени животни, които се опитваш да спасиш преди да са избягали от теб. И се изпълваше с мрачна решителност, който бе позволил това да се случва с нейното момиче и още цяло училище, заслужаваше всичко, което щеше да получи накрая. А щеше, наистина, щеше да получи много повече от това, за което се беше пазарил.

Идеята, че я държаха като в затвор, че я подлагаха на какво ли не, че дори ѝ бяха закачили вийла, която да я следи... Идеше ѝ да се метне на мотора си и да отиде... Какво да направи? Щеше да направи едно нищо, точно както до момента. Безсилието я караше да се ядосва още повече, макар че бе достатъчно умна и възрастна, та да осъзнава, че от ядосването полза няма.

Когато плачът на Люба премина в хълцане, което на свой ред започна да отшумява, Иглика отстъпи крачка назад и взе лицето ѝ в ръцете си. Избърса сълзите от страните ѝ и я целуна по челото. Нямаше много неща, които човек можеше да каже в такава ситуация, освен...

- Ти си най-смелото, най-силното момиче, което познавам – отмести няколко кичура, които се бяха полепили по мокрото личице – Страшно ми е болно, че трябва да минаваш през всичко това самичка. Обаче искам да знаеш, че се гордея с теб, Славейче.

Ами да, тя си беше и нейно дете все пак.

- Хайде да го видим този чай все пак, а? – насили се да се усмихне.

Макар че цялото количество чай от мащерка на света нямаше да помогне за подобряването на душевното ѝ състояние. И все пак, и все пак... Трябваше да държи чудовищата под водата. Заради Люба, заради Илияна и заради целият свят, който не бе готов да се сблъска с тях. О, но защо тогава така се стараеше да ги привлече над повърхността и какво смяташе да прави, когато изплуваха и изпълзяха по бреговете на възможните катастрофи?

Някой ден, не сега. Сега всичко беше наред.

Един вид.

Четири месеца. Далеч от дома.

- Вкъщи съм си - Избърса си лицето съ се сополите с ръкави и най-накрая се ухили на Иглика. - Чайче звучи добре.

Докато Иглика шеташе, Люба се настани на масата. Не беше сигурна откъде й дойде всичката емоция, която изля. Още беше объркана, но и облекчена. Имаше нужда от това. Но и... сама си беше избрала ролята в училище. Никой не я тикаше да поема толкова удари. А сега беше още по-сигурна, че не беше чак толкова лош избор. Беше тежко, но това беше навън.
Тук можеше да си почине.

- Къде е леля?
- Със Зак оправят още малко защити по къщата. Ще дойдат за вечеря.
- Още е наоколо? - Защо бяха почнали да издигат защити? Какво се случваше извън училището? Може би и тук беше не толкова добре. Дали... Дали и останалите имаха къде да се приберат? Пое чашата чай от ръцете на Иглика - Очаквах да е избягал до сега...
- Този май ще вземе да се задържи.
- Хмм. Е знам къде да го закопаем поне, ако се наложи.
- Ааа, вземи си номерче. - Смехът замени тежката обстановка. Но можеше и спокойно да се каже, че агресията на Люба не идваше от Илияна. Беше прихванала по нещо и от двете - Аз заплюх тежка телесна повреда първа!
- Добре де, за мен тогава остава психологичната. А защо вдигаме Форт Нокс? А галерията?
- Ако остане нещо да травмираш, Славейче, ти го предавам. - Горкият човек, обсъждаха нездравословното му бъдеще все едно беше неделният вестник. Между двете разговори за криене на трупове и чистене на местопрестъпление винаги разведряваха обстановката. - Галерията я преместихме в Торбаланово. Вече не е свързана с къщата.

- Заради...
- Всичко – махна с ръка, сякаш това можеше да опише всичкото – Няма как човек да бъде твърде презастрахован. В момента гняста, която кипи е само в Министерството и Мунгав, но все някога ще прелее навън и е по-добре да сме подготвени.

Тя даже в Министерството не кипеше забележимо, просто Иглика не беше глупава и си общуваше достатъчно често с Алкан. Освен, нали, дето знаеше от Илияна какво се случваше в училището чрез информацията, която подаваше към нея Небесна. Имаше голяма, сложно, но прецизно заплетена мрежа, от която тя самата беше една или повече нишки. Животът ѝ нямаше как да е по-далеч от скучен, но това в момента важеше за всички, освен онези, които все още не разбираха, че нещо е започнало да се случва. И като си помислеше как се вайкаше преди месеци, че нищо интересно не става, направо ѝ идеше да си удари главата в някоя стена...

Освен чашите и чайник с още достатъчно от напитката, та да им стигне за цял ден (или каквото бе останало от него), Иглика започна да реди и неща за ядене по масата, тъй като Люба със сигурност беше гладна, дори да не го осъзнаваше още. Последно беше правила зеленчукова супа и хляб, които бяха затоплени и сервирани заедно с масло, сирене, чушки с оцет и чесън и още каквото успя да изнамери в хладилника. Включително експерименталните ѝ канелени рулца за десерт, защото скоро беше чела една книга, в която постоянно се говореше за такива и накрая не ѝ издържаха нервите и си приготви.

- Еха, очакваш гости от сега ли? – Люба огледа масата.
- Не, просто предположих, че си гладна, а до вечеря има още доста време – намигна ѝ.
- Припомни ми защо не си си намерила мъж?
- Защото никак не ме бива в тези неща. Да те попитам ли същото?

Бузите на момичето се обагриха в червено, което накара Иглика да застине с нож в ръка, както бе тръгнала да реже хляб.

- Има някой! – довърши рязането и я посочи с филията.
- Няма! – малката побърза да отпие от чая си и се задави.
- Щом казваш... – физиономията на жената бе красноречива.
- Защо изобщо говорим за това?
- Защото ти започна.
- Ама аз питах за теб.
- И аз питам за теб. Хайде яж, че ще изстине.