РП Болничното отделение - несвързани

Часовете тъкмо бяха свършили и аз тихичко се промъкнах в болничното отделение, за да се наспя. По принцип съучениците ми след като приключеха занятията се пибираха в кулата и тогава ставаше голяма суматоха, но през първата година след като се бях подпалила в часа ме бяха пратили тук и се оказах в рая. Зарязано от брадата на Мерлин място миришещо на мухал с нечистени от сума време стени и прокъсани чаршафи. Разбира се и баба Цвета, която като че ли беше тук от създаването на училището, но много рядко появяваща се. Предимно беше заета с госпожата по пророкуване и болничното отделение оставаше само за мен. Съвсем празно и самотно, викащо ме да го посетя. Повървях малко и отново се огледах за баба Цвета и след като вече беше сигурно че я нямаше отидох в най-крайното и закътано място и се настаних върху едното легло. От него се показваше гледка към северната кула, която по мое мнение си имаше своя чар. Там разбира се беше настанен друг дом, който по мое мнение беше малко смахнат. Всяка година имаше някой ентусиаст, който да се покаже колко е велик, но уви оставаше така само в неговите представи. Лично аз предпочитах семплите появи. Излегнах се на леглото и си наместих удобно главата на възглавницата. Завих се с надупченото одеяло и продължих да гледам навън. Времето ясно показваше, че скоро ще завали. Най-мразех дъждовния период. Постоянно ходехме с подгизнали роби и измръзнали пръсти. Все имаше някой, който се е разболял и да се самолекува. А още по лошото беше, когато такива болни се появяваха и те заразяваха. Всъщност най-страшни бяха първокурсниците. Току що излюпени за това училище сеещи бацили, които не знаеха как да спрат.

Събудих се от силно хлопане и смях. Паникьосано погледнах колко е часа на стария ми часовник и вътрешно изхленчих. Отново бях изпуснала вечерята и вечерния час. А ако ме хванеха лошо ми се пишеше. Да му се ненавиди. Дочух бавните стъпки идващи идващи към мен и тихо мърморене за кълба и тем подобни, което автоматично означаваше, че това е баба Цвета. Сега въпроса беше дали да се радвам или не. Тихичко се шмугнах между стената и пердетата и успокоих дишането си. Клекнах възможно най-неподвижно и събух обувките, които носех, защото знаех, че те ще ме издадът и започнах да се движа към изхода. Бавно крачка по крачка с дишане, намалено до минимума, за да не се вижда движение по пердетата се запътвах към изхода. Така с моя никакъв късмет, в момента, в който се изравнихме с медицинската сестра тя изтърва нещо на пода. Започнаха да се чуват проклятия по адрес на всички магични същества, а аз замръзнах на място. Това беше момента наистината дали ще ме хване или не. Зачаках с опрян гръб към стената, а студена пот се стичаше по челото ми. Сърцето ми така блъскаше, че имах чувството, че се чува в съседната кула. Сивите пердета, миришещи на мухал и тук таме на някоя отвара започваха вече да ме замайват, когато от другата страна баба Цвета най-найрая се раздвижи. Мисленно въздъхнах и аз започнах да се движа. Лека по лека вече бях достигнала до вратата, оставаше ми още само метър до нея, когато свещу мен чух реч:
- Тук съм от много години, мила моя и повярвай ми нито си първата, нито и последната, която хващам нелегално  тук.
Изпищях. Честно, не знам дали някога така съм пищяла както сега. Дори не подозирах, че медицинската сестра знаеше, че съм там.
- Покажи се. Бедна старица като мен няма как да те охапе. Нали?
Да му се ненавиди. Леко се промуших покрай предателските пердета и с клюмнала глава застанах в средата на отделението. На едно от леглата баба Цлета се беше настанила и се забавляваше на моето страдание. Можеше да има строго лице, но виждах как ъгълчетата на очите й се смеят. В едната си ръка държеше бокал, а течността от него беше пръсната на земята пред нея. Явно той беше изтървания предмет.
- Аз... имах главоболие и затова бях дошла, но Вас Ви нямаше...
- Ако наистина си имала главоболие нямаше да се криеш зад пердетата. - прекъсна ме грубо. - Но пък за сметка на това, тъй като днес съм в добро настроение ще те накажа без да те измъчвам за истината. Затова направо ще те пратя да чистиш боклучарникът за три дни, по два часа всеки ден, като наказанието ти започва от утре. И ако случайно намериш някакви интересни свитъци ще те помоля да ми ги донесеш. А сега си свободна.
- Да, госпожо.
- И да не съм те видяла повече тук, Хелена.
Изненадано вдигнах глава. Тя вече се усмихваше глуповато, чак ужасяващо. От къде знаеше името ми? Никога преди това не сме разговаряли или нещо подобно.
Всъщност тайно аз я следях, за да видя кога ще освободи болничното крило. И го правех в опитите си да се скрия от всета. Така и научих, че всяка сряда баба Цвета задължително отиваше нагости при преподавателката по пророкуване и се прибираше доста късно поради възраста си и бавното ходене. Но този път не ми се размина, бабата ме беше хванала.

(продължение на предистория)

*
*
- Оставям ти го, Цвете, прекалил със змейската слюнка, моля ти се... - професорът погледна неодобрително към момчето. Симо наведе глава виновно, но Георгиева го потупа по рамото. - Очаквам по-сериозно отношение от отличните ми ученици, Манев. 
 Георгиева се усмихна леко и излезе от стаята, само за да се сблъска с Ясна. Момичето се извини и влезе.
 - Добре се правиш на гоблин обаче. - ухили се тя. - Ще живееш ли?
 - Ще изкарам някак - усмихна се Симо. - Имахме уговорка с Тервел довечера, кажи му, че ще закъснея малко, окей?
 - Разбира се - кимна Ясна и излезе.
 Тишина. Предимството на всяко болнично отделение. 
 Симо се усмихна сам на себе си. 
 - Не ти е бил ден. Отвара за смаляване?
 - Да. Трябва да спра да търся начини за подсилване на отварите ми. - промърмори Симо.
 - Е, и аз това правех като ученичка. Винаги ме е привличало това с отварите, един добър магьосник веднъж ми каза, че една отвара може да е по-силна от смъртносно проклятие. - баба Цвета помилва главата на Симо - но за разлика от него, отварата може да извърши и добро, и зло - за всяка отрова има противоотрова. Така каза онзи от Дискатери... Дистопери... Дис... абе, мъгълския канал.
 - Дискавъри - Симо се засмя. Баща му обожаваше да гледа как разни ненормалници оцеляваха в джунглата и този тв канал той свързваше с детството си. 
 Симо отпусна глава на възглавницата и загледа слънчевите зайчета от залеза, които осветяваха тавана. Нямаше причина, но той пак се усмихна. Този шантав следобед беше към своя край.